Дъфи кимна.
Продължи Кастило:
— На всичко това бе сложен край, Лиъм, когато се отървахме от Саддам Хюсеин. Тогава крадците решиха, че трябва да разчистят след себе си, за да са сигурни, че важните клечки, които са се облагодетелствали — бе споменато името на синчето на генералния секретар на ООН Кофи Анан — няма да бъдат заловени. Човек, за когото знаем, че не само се е облагодетелствал с цели шестнайсет милиона долара, но е знаел на кого е било платено и защо, работеше в ООН. Казваше се доктор Жан-Пол Лоримър и живееше в Париж. Само че Лоримър усетил накъде духа вятърът и избягал в Уругвай, където си купил имение, сменил си името и си избрал за професия търговец на антики. Сестрата на Лоримър бе омъжена за втория човек в американското посолство в Буенос Айрес, Дж. Уинслоу Мастърсън. Когато така наречените „чистачи“ не успели да открият Лоримър, решили, че сестра му сигурно знае къде се намира. Затова я отвлекли от паркинга на ресторант „Канзас“ в Сан Исидро. Тогава се намесих аз, Лиъм.
— Как стана? Защо?
„Ако не друго, то поне успях да привлека вниманието му.“
„Да видим сега как ще му хареса следващото.“
— Работя за президента на Съединените щати, Лиъм, и се занимавам с подобни въпроси. Сигурно сам си се сетил.
— Когато хеликоптерите излетяха от самолетоносача…
— От „Роналд Рейгън“ — довърши вместо него Кастило.
— Тогава заподозрях, че не си най-обикновен подполковник.
— Досега, Лиъм, не можех да обясня нищо повече.
— Разбирам, Карлос — кимна Дъфи.
— Щом дойдох тук — продължи Кастило, — „чистачите“ подмамиха Джак Мастърсън близо до реката, където са го убили хладнокръвно пред очите на съпругата му, за да докажат, че ако тя не им каже къде се намира брат й, са в състояние да убият и децата й. Проблемът беше, че госпожа Мастърсън нямаше никаква представа къде се намира брат й. За щастие, аз имах някаква представа. Заедно с хората си отидохме в имението в Уругвай…
— Как го откри, Карлос?
Кастило погледна мълчаливо Дъфи.
„Истината, Лиъм, е, че си беше чист късмет.“
„Господ бди над глупаците и пияниците — а аз влизам и в двете категории.“
„Само че не мога да ти кажа, защото се опитвам да те впечатля, че съм нещо средно между 007 и Брус Уилис.“
— Ако можех да ти кажа, Лиъм, щях да го направя — заяви накрая той. — Разбираш ме, нали?
Дъфи вдигна ръце.
— Карлос! — възкликна той. — Разбирам в какво положение си. Извинявай, че попитах.
Кастило продължи:
— Стигнахме в имението на Лоримър десетина минути преди „чистачите“. Бяха шестима, вероятно бивши агенти от Щази, източногерманската Тайна полиция, ръководени от майор Алехандро Винченцо от кубинското разузнаване.
— Чувал съм това име — призна Дъфи, след това си спомни повече и добави развълнувано: — Беше шеф на сигурността на Фидел Кастро, когато Кастро дойде в страната. Помниш ли, Алфредо?
Мунц кимна.
— Ние, разбира се, бяхме готови да ги посрещнем — продължи Кастило, — и за съжаление се наложи да ликвидираме майор Винченцо и хората му. По време на престрелката, доктор Лоримър бе убит.
„Истината, Лиъм, е, че нямахме никаква представа, че ни дебнат, още по-малко, че имаме работа с професионалисти, които работят за шибаните руснаци.“
„Разбрахме едва когато гадовете пръснаха главата на Лоримър. Следващият куршум щеше да е за мен, ако Лестър не бе ликвидирал стрелеца с един-единствен точен изстрел.“
„Тъй като съм некомпетентен и глупав, Сиймор Кранц сега е в националното гробище «Арлингтън».“
„Нямахме никаква представа кои са тези типове, дето за малко не ни избиха. Нямахме и представа защо видяха сметката на Лоримър.“
„Само че това не е образът на Чарли Кастило, който Мунц каза, че трябва да представим пред теб.“
„А като те гледам, ти приемаш всичко за чиста монета.“
„Да видим докъде ще я докараме.“
— Оттогава следата ни отведе на много места, Лиъм — рече Кастило. — Честно да ти кажа, трябваше ни много време, за да сглобим картинката. Нямаше да се справим без помощта на полковник Бер… господин Барлоу и сестра му. Те потвърдиха подозренията ни.