— А той нямаше доказателство, че тя му е изневерила — заговори Светлана, — защото никога не му бе изневерявала. Ако той се бе усъмнил дори за миг, че тя е припарила до чуждо легло, това щеше да е идеалното разрешение на проблема. Тогава просто щеше да я убие и проблемът щеше да е решен веднъж и завинаги.
Кастило вдигна поглед към нея. „Ако си въобразяваш, че като говориш в трето лице, просто Сюзън, любов моя, ще заблудиш Дъфи, мисля, че много бъркаш.“
„Изпуснахме кравата много отдавна.“
— И така — продължи Березовски, — те се държаха така, сякаш всичко е наред, продължаваха да живеят заедно. Тогава на Евгени, който открай време ме ненавижда, му хрумна нещо гениално. Кой може да следи берлинския резидент по-добре от сестрата на резидента, която по една случайност е съпруга на Евгени?
„Споменах ли, че изпуснахме кравата?“
— Не беше тайна, че аз не мога да го понасям, че бях предупредил сестра си да не се омъжва за него. За хората тя бе вярната му предана съпруга, която не бе разговаряла със семейството си, откакто отказаха да отидат на сватбата й.
— И я поставиха в крайно неудобно положение — вметна Светлана. — Жените не забравят подобни обиди.
— И така, съпругата на Евгени бе назначена за резидент в Копенхаген — продължи Березовски. — Това, разбира се, ни даде възможност да избягаме. В тази работа има божия намеса.
— Моля? — опули се Дъфи.
Кастило забеляза изражението му.
„Запиши си го, Лиъм, защото ще има препитване.“
„Всички комунисти са безбожници, но не всички руснаци — дори не всички висши офицери от СВР — са комунисти. Някои от тях са предани на вярата също като папата.“
— Трябва да е имало божия намеса — повтори Березовски. — Бе прекалено голямо съвпадение, дори бих казал серия от съвпадения. Мен ме назначават в Берлин и аз влизам в контакт с Марбургската група. След това изпращат Светлана да ме следи, тя вижда снимката на Чарли в „Тагес Цайтунг“ и… — замълча и погледна Кастило — ме убеди, че ако те убия, няма да спечеля нищо. Накрая ти се оказваш на „Бела Барток“.
— Какво? — попита Дъфи.
— Влакът за Виена от Марбург — обясни Березовски. — Двамата със сестра ми бяхме на път към Виена. Бягахме. Чарли…
— Карлос — поправи го Светлана.
— Той беше във влака. Имаше самолет. Можеше да е отлетял за Виена — би трябвало да замине за Виена със самолет, но той се оказа във влака. Ако не беше във влака, за да ни спаси от некомпетентната представителка на ЦРУ във Виена, двамата със Светлана щяха да ни арестуват във Виена. Нашият Спасител е накарал Карлос да се качи на влака.
Карлос премести поглед от Дъфи към Березовски и си помисли:
„Всъщност Били Кочиан ме накара да се кача на влака. «Кучетата страдаха достатъчно във въздуха», каза той.“
„След като искаш да припишеш всичко на божествена намеса, Дмитрий…“
„Защо пък не?“
„Той е прав. Това са доста странни съвпадения.“
„Очаквах да се срещна с него или във Виена, или в Будапеща. Ако бяхме летели до Швехат, СВР щяха да ги спипат на гарата във Виена.“
„Никога повече нямаше да видя него или Светлана.“
„Тя нямаше да седи на страничната облегалка на фотьойла, пръстите й нямаше да си играят с косата на врата ми.“
„Нима е имало нещо повече от загрижеността ни с Джак за кутретата? Нима това е продължение на серията от събития?“
„Мили боже! Да не би да започвам да вярвам на подобни глупости?“
— Християнин ли сте, господин комендант? — попита Березовски.
— Римска католическа църква — отвърна Дъфи.
— Братът на татко беше свещеник — обясни Березовски. — Той ме научи, че има само два гряха. Човек извършва грях. Или пък не успява да направи онова, за което е призван — грехът на пропуска. В този случай знам, че бог ме призовава да помогна на Карлос да се справи с химическия завод. Ще устоя на изкушението на греха, както възнамерявах да сторя.