— Моля? — попита Дъфи.
„Опа.“
„Да не би пресвети Березовски да прекали?“
„На Дъфи май нещо му намирисва.“
— По време на дългия полет насам реших да разкажа на Карлос всичко за химическия завод. Това щеше да е отплатата ми, задето ни измъкна живи и здрави от Виена. След това просто щях да изчезна и да започна нов живот със семейството си. След това обаче разбрах, че тук има божия намеса и…
„Какво ли е намислил бог?“
— Не ми се наложи да търся братовчед си Александър. Карлос отведе Светлана при него. Александър й каза, че дължи живота си на Карлос. Също като вас, господин комендант, аз съм силен човек, с опит. Нямаше да повярвам дори на една дума от онова, което ми кажеше Карлос, ако Александър не беше потвърдил пред Светлана, че го приема като част от семейството, като свой брат.
„По дяволите! Струва ми се, че пиеската е към края си. Дъфи няма да повярва и на дума от тази работа.“
— Както е казано в Светото писание — прекъсна мислите му Дъфи. — Не ми се иска да продължа да те наричам полковник. Може ли да се обръщам към теб на малко име?
— Разбира се. Дмитрий.
— Знам — отвърна Дъфи.
„Естествено, че знаеш, Лиъм.“
„Нали всичката тази информация си я прочел в ставката на Интерпол, сигурно написана до снимката на избягалата от обора крава.“
— В името на сигурността ти — продължи Дъфи и погледна Светлана — и на семейството ти, ще те наричам Томас.
„Вратата на обора е отново заключена.“
„Дъфи не е глупак…“
— И така, Томас, в Светото писание се казва: „Никой няма по-голяма любов от това, щото да даде живота си за приятелите си.“ — цитира Дъфи.
Березовски кимна.
— Приятелят ми, брат ми, Карлос — продължи Дъфи, гласът му разтреперан от вълнение, — вече показа на какво е готов за мен. Не мога да му откажа нищо, което поиска.
„А стига, бе!“
— Името му е Лаврентий Тарасов — заяви спокойно, дори студено Светлана.
— Какво? — попита Дъфи.
— Лаврентий Тарасов — повтори Светлана, след това погледна брат си. — Имам доверие на този човек. Очите му са добри. Той е истински християнин.
— Благодаря — кимна Дъфи.
— Тарасов е подполковник от СВР — уточни Березовски, — резидент за Парагвай и Аржентина. Прикритието му е търговски аташе в руското посолство в Асунсион.
— За Парагвай и Аржентина ли? — попита Мунц.
— Алфредо — усмихна се Березовски, — доколкото разбирам, вашето ДРУ отделя много време и усилия, за да държи под око човека, когото са ви подвели да мислите, че е резидент в Буенос Айрес.
— Той не върши нищо нередно — обясни Мунц.
Березовски кимна.
Мунц поклати глава.
— Лиъм — обади се Кастило, — нека да изясним нещо. Не искам да се случи абсолютно нищо с въпросния Лаврентий Тарасов, преди да се върна от Африка.
Дъфи го погледна.
— Разбрахме ли се? — настоя Кастило.
— Надявам се, нямаш намерение да се застояваш в Африка, Карлос.
— Няма да остана дори десет секунди по-дълго от необходимото.
— Така може — съгласи се Дъфи.
(Три)
Много внимателно, за да не събуди Светлана, Кастило стана от леглото, зашляпа по плочките към банята и затвори вратата. Тя бе доста дебела. Едва ли Светлана щеше да чуе плющенето на струите от душа.
Беше видял банята, докато Светлана му показваше къщата, и втори път, преди да си легнат, но не бе обърнал много внимание. Сега огледа внимателно и си каза, че в сравнение с тази баня, другата, мраморната, в президентския апартамент във „Фор Сийзънс“, която навремето му се стори образец на пищността, изглеждаше като най-обикновен кенеф от онези, които познаваше в Ирак, Афганистан или на някое друго подобно място.
Клубът — където всички, включително Макс и Марина, отидоха да вечерят в конвой от електрически голф колички — бе също толкова зашеметяващ. Приличаше на някой от дворците на Саддам Хюсеин в Багдад, вместо на ресторанта в кънтри клуб „Съдърн Хилс“ в Тълса. А пък ако сравнеше мебелите и обслужването тук с „Петролиум Клъб“, далаският елитен клуб приличаше на обикновен мотел.
Спомни си как баба му разказваше, че преди Втората световна война, когато хората искали да опишат някой безобразно богат, казвали „богат като аржентинец“. Освен това бабчето му бе разказвала, че Хуан Доминго Перон успял да профука по време на диктаторския си режим най-големия златен резерв в света.
Само че част от това огромно богатство, ако можеше да съди по луксозните апартаменти в Буенос Айрес и сградите, вдигнати покрай плажовете на Пунта дел Есте, бяха успели да се изплъзнат от лапите на Перон.