— … ще пратят друг, който може да е по-опасен от него.
— И как ще се справим с проблема? — попита Дешамп.
— Ще му лепнем Лиъм засега — реши той, — и ще се надяваме да не го очисти. — Обърна се към Алфредо Мунц. — Сигурна ли е къщата на Александър в Барилоче?
— Към къщата води един-единствен път — уточни Мунц. — Поставени са патрули. Другият начин е по въздух, но така не може да се пристигне тихо, а пък с лодка сам знаеш как става.
Кастило кимна.
— Да помислим за най-лошия сценарий. Как ще се измъкнат семейство Певснер и семейство Березовски, ако Евгени се появи с отряд нинджи?
— Какъв отряд? — попита Березовски.
— Бившите Щази или хора на унгарското разузнаване, или каквито и да са. Единственият, когото успяхме да идентифицираме, беше кубинецът, който елиминира доктор Жан-Пол Лоримър в имението му. Бяха облечени в черно, с маски на лицата, също като герои от някой скапан филм или пък комикс. Затова ги нарекохме „нинджи“.
— Според мен това е малко вероятно — заяви Березовски. — Били са изпратени — унгарци са, между другото — да се справят с определен проблем. Вие сте ги ликвидирали. Опасно и трудно е да се събере втори екип, който да ги замести. Да опазите в тайна шест души, които се мотаят без работа и чакат повикване…
— Моите уважения, Дмитрий, но на мен ми се струва, че Евгени е изпратен, за да „разреши определен проблем“ — засече го Кастило. — Изслушай ме докрай. — Обърна се към Мунц. — Алфредо?
— Да не забравяме хеликоптера на Алек Бел. Ако стане така, както ти предполагаш, те могат да се качат на него и да отидат където решат, включително в Чили, при това в последната минута.
Кастило погледна Березовски.
— В такъв случай, Алфредо, госпожа Березовски и София ще бъдат на сигурно място в Барилоче. Там ще им бъде много по-добре, отколкото тук, нали? Поне докато ние сме еди-къде си за господ знае колко време.
— Точно така.
— За Африка ли говорите? — попита Березовски.
— Не, все още не. Имам предчувствие, че трябва да се махнем от района на Буенос Айрес. Все още не съм измислил къде можем да отидем.
— Не е толкова трудно да се сетиш, шефче — обади се Дешамп. — В „Шангри-Ла“.
Чичко Рем вдигна палци в знак на одобрение.
— Къде? — попита Светлана.
— Това, което всички знаем за Конго, е, че трябва здраво да си стискаш портфейла и да не пиеш тамошната вода — подхвърли Дешамп. — Само че посланик Лоримър е бил изпратен там. Обикалял е дивотията около Стенливил, придружаван от двама от армията, докато канибалите са похапвали мисионери на градския площад.
— Не са ги изяждали целите, Едгар — уточни Левърет. — Яли само черните им дробове. Внимавали са да не ги надупчат с куршуми.
— Извинявам се за грешката — усмихна се Дешамп.
— Когато сме спуснали белгийските парашутисти над Стенливил, за да спасим мисионерите — продължи Кастило, — операцията е била наречена „Руж“. Четох докладите. Скочили са на пистата. Следователно, там има летище.
— Може и да е имало — отвърна Джак Дейвидсън. — Според картите на „Гугъл“ и ЦРУ, сега там не съществува летище.
— Доставките за лабораториите все трябва да минат отнякъде — досети се Светлана. — Следователно има летище. Какво е това „Шангри-Ла“?
— Чарли, Макнаб говореше напълно сериозно, когато каза, че иска да знае всичко — заяви Дик Милър. — Ако не си подготвил докторат по въпросите на Африка, когато се видиш с него, той ще те отреже. А ние имаме огромна нужда от онзи „727“.
— Карлос, миличък — обади се отново Светлана. — Какво беше първото правило?
Той остана загледан в нея, докато се сети какво се опитва да му каже.
— „Шангри-Ла“ е великолепен митичен град някъде в Азия — обясни сериозно той, след това добави: — Освен това е името на имението, което Лоримър е купил в Уругвай. Баща му — пенсиониран посланик — и майка му го наследиха и се преместиха да живеят там, когато ураганът Катрина унищожи дома им в Ню Орлиънс.
— Откакто се преместиха там — добави Дейвидсън, — шестима от „Чайна Поуст“ им правят компания. Много вероятно е поне един от тях да знае за Конго повече от нас.
— „Чайна Поуст“, значи? — усмихна се Березовски.
— „Шанхай Чайна Поуст номер едно“ на Американския легион в изгнание, Том — уточни Левърет. — Не си ли чувал?
— Чувал съм, разбира се — потвърди Березовски.
— Добре — разсмя се Кастило. — Значи отиваме в „Шангри-Ла“. Хайде, шефе на администрацията, да чуем какво си измислил.
Милър го погледна изненадано.
— Чарли, просто не знам откъде да започна… — опита се да протестира той, преди да разбере, че приятелят му си прави майтап с него.