— Александър предлага да летите до Сан Мартин де лос Андес… — започна той.
Кастило се намръщи, защото не разбра.
— Малък град на няколко часа с кола от Барилоче.
— Там ще можем ли да приземим „Гълфстрийм“?
— Аржентинските авиолинии имат „737“, който каца там веднъж на ден, стига времето да позволява. Когато не очакват този полет, контролната кула затваря. Александър предлага — той често постъпва така с неговия „Лиър“ — да пуснете летателен план до Барилоче, след това да кацнете в Сан Мартин, да свалите пътниците и след това да се върнете в Барилоче. Ако някой започне да задава въпроси, винаги можете да кажете, че пилотът е кацнал принудително. Александър ще изпрати свои хора и на двете места. След това ще отидат направо в дома му, вместо в „Лао Лао“ и ще се качат на лодката от кея на хотела.
— Добре, този въпрос е уточнен. Остава още един обаче. Как ще се измъкнем от мястото, на което отиваме, и къде отиваме?
— Алек предлага Пунта дел Есте — заяви Мунц.
— Защо? — попита Кастило. — Курортът е поне на сто и петдесет километра от имението.
Мунц се усмихна.
— Може да е решил, че ще ти бъде трудно да приземиш „Гълфстрийм“ на международно летище „Такуарембо“ — отвърна той.
— Тъп въпрос — усети се Чарли.
— В Пунта сезонът е в разгара си — рече Мунц. — Поредният частен самолет няма да привлече много внимание — поне ще бъде много по-малко, отколкото в Караско или Монтевидео.
— След дълго и задълбочено премисляне, реших да заминем за Пунта дел Есте — заяви Кастило.
Извади мобилния от джоба си и го подаде на Милър.
— Натисни петицата и разбери какво е времето на „Езейза“, Дик. Провери и времето в Барилоче и Пунта дел Есте.
Милър отвори лаптопа си, изчака да се включи, след това посегна към мобилния телефон.
— Алек предлага да вземем с нас Лий-Уотсън — продължи Мунц.
— Ако попитам защо, пак ли ще издам колко съм тъп?
— Той има връзки в „Конрад“ — обясни Мунц. — Алек мисли, че е най-добре да отседнете там. Ще запази апартаментите в случай, че ни потрябват.
— Какви апартаменти?
— Притежава шест, може да са повече. Луксозни апартаменти в небостъргачите покрай брега. Лий-Уотсън им е управител и ги дава на желаещите по за седмица или две. Не са обезопасени квартири, но бихме могли да ги използваме. Никой няма да задава въпроси, ако се появят непознати, вземат коли под наем и каквото там правят туристите.
Кастило кимна.
— Значи отсядаме в „Конрад“, а на сутринта пътуваме за „Шангри-Ла“.
Мунц кимна.
— Къде е Лий-Уотсън?
— Пие чай в трапезарията. Мислех, че няма защо да присъства на целия разговор.
— Помоли го да дойде.
(Две)
Гумите на самолета „Гълфстрийм III“, купен с пари от благотворителен фонд „Лоримър“, не издадоха почти никакъв звук, когато докоснаха пистата.
— Виждам, че си се упражнявал, Чарли — отбеляза втори пилот Милър пред капитан Кастило. — Не подскочи три пъти на пистата, както обикновено правиш при кацане.
— Прекарал си достатъчно часове като мой втори пилот, така че би трябвало да знаеш, че приземяването ми идва отвътре. То е проява на безупречните ми рефлекси и, разбира се, на гениалност.
Милър изпъшка тежко.
— Не си никакъв гений, когато мислиш с оная си работа, капитане. Всъщност, в това отношение не мога да те нарека дори умен.
Кастило се обърна и погледна Милър.
— Ако ще казваш нещо, готин, казвай — озъби се той.
Милър вдигна ръце, за да покаже, че не е било нищо важно.
„Глупости на търкалета, Дик!“
„Просто искаш да ми пробуташ тъпата си мъдрост и да ми покажеш, че не одобряваш възмутителната ми връзка със Свет.“
„Е, трябваше да се сетя, че ще стане така.“
„Засега всичко вървеше добре, почти перфектно, много по-добре, отколкото очаквах.“
Съпругата и момиченцето на Березовски, придружени от Марина, кутрето от порода фландърско бувие, пристигнаха на „Хорхе Нюбъри“ незабелязани приблизително по същото време. „Гълфстрийм“-ът излетя пет минути по-късно. Бе напълно вероятно никой да не ги е видял.
Четирийсет минути след началото на полета сержант Кенсингтън се обади по обезопасена линия, за да докладва.
— Господин Дарби помоли да предам, че посланик Силвио е казал, че посланиците нямат право да издават визи, но бил говорил с консула, който има това право, и той с радост щял да осигури многократни визи на приятелите на подполковник Кастило.