— Интересно ми е какво ли ще направи добрият ти приятел Певснер с човека, който не се е отнесъл както трябва с братовчедка му? — попита небрежно Милър.
Кастило поклати глава.
— Не е никакъв проблем, приятелю, защото няма да стане.
— Тези думи са ми познати отпреди. Чувал съм ги няколко пъти вече. Първият път беше в един мотел в Дейлвил, когато се опитваше да заковеш щерката на заместник-командващия…
„Това пък откъде дойде?“, помисли си Кастило.
— Беше отдавна. Сега си е засега — отвърна той.
Милър сви рамене.
— Накратко — продължи Кастило: — Ордьонес ме е предупреждавал два пъти, че не съм добре дошъл в Уругвай. В деня, когато открихме Кенеди и Жданков, ми каза да се разкарам и да не се връщам. Каза ми го втори път, когато използвах „Шангри-Ла“ за презареждане на черните хеликоптери. Според него създавам само неприятности.
— Но се е съгласил да вземе хеликоптерите, след като приключите с тях, нали?
— Не беше толкова просто, Дик. Той е добър човек, етичен, не можеш да го подкупиш.
— Нима? — отвърна саркастично Милър.
— Честна дума — отвърна гневно Кастило. — Целта на тази кратка лекция беше да ти подскажа, че искам да мина през Пунта дел Есте възможно най-тихо и мирно. Не е нужно Ордьонес да ми виси над главата и да създава проблеми.
— Значи тихо и мирно, а?
— Именно.
— Мирното може и да се окаже проблем.
Той отново посочи през прозореца.
Блестяща бяла лимузина „Линкълн“ бе спряла до „Гълфстрийм“-а.
— Има някаква грешка — сви рамене Кастило. — Не може да е за нас. Имам чувството, че от „Конрад“ са изпратили човек да прибере големи играчи.
Милър се разсмя.
Шофьор в ливрея слезе от лимузината и отвори задната врата. Елегантно облечен мъж слезе и помаха приветливо.
Последва остро свистене, докато вратата към стълбите се отваряше.
— Дано Едгар да е вързал Макс — изви вежди Кастило.
Само че Едгар не го беше вързал.
Макс се втурна надолу по стълбите и хукна към лимузината — усмивката на мъжа се стопи — пъхна рошавата си глава в задната част на автомобила, провери вътре, след това се насочи към предния колесник.
Кастило разкопча предпазния колан и влезе в пътническата кабина.
— Много се извинявам, вината е изцяло моя, стари приятелю — бяха първите думи на Седрик Лий-Уотсън. — Трябваше да се сетя, че ще се случи нещо подобно.
— Какво, по дяволите, става? — попита гневно Чарли.
— Работата е там, че аз имам един порок.
— Не може да бъде! — ахна с престорен ужас Милър.
Кастило не се сдържа и също се усмихна.
Лий-Уотсън имитира хвърляне на зарове.
— Ти си комарджия? — попита Милър. — Засрами се.
— Колата изпращат от „Конрад“ — продължи Лий-Уотсън. — Когато звъннах, за да помоля да ни осигурят апартаменти за всички, сигурно са решили, че водя приятели.
— При това приятели с пачки — отбеляза Милър.
Лий-Уотсън кимна.
— То си е така — продължи Милър. — Понякога, когато съм сигурен, че късметът ми се усмихва, съм изкарвал по някой и друг долар, колкото да не съм капо.
Кастило се изсмя.
— Сега какво ще правим?
— Едната възможност, шефче — обади се Едгар Дешамп, — е да се качим в лимузината и да отидем в хотела. Тук е горещо като в пещ.
Кастило забеляза ван крайслер „Таун енд Кънтри“ да спира до лимузината, а след това и крайслер „Стрейтъс“. Двама едри мъже с широкополи сламени шапки, слънчеви очила и пъстри хавайски ризи слязоха от предните седалки и огледаха самолета.
— Аз ще се оправя — предложи Лий-Уотсън и тръгна надолу по стълбите.
Макс се появи на стълбите и започна да лае.
Кастило се обърна към Светлана.
— Не чу ли Макс, Пепеляшке? Тиквата ти е тук.
(Три)
Чарли държеше ръката на Светлана, докато я чакаше да прецени дали уругвайският хайвер — както обеща сервитьорът — е наистина хубав като хайвера от Каспийско море.
Кастило усети, че ги наблюдават, и забеляза възрастна двойка през няколко маси. Непознатите им се усмихваха.
„Ромео и Жулиета се държат за ръце, пият хубаво шардоне, чакат хайвера, който са си поръчали, докато една възрастна двойка, вероятно дошли тук, за да си припомнят младостта, им се усмихват мило.“