Върна се след малко — тъкмо когато Светлана подозрително оглеждаше хайвера — с бутилка „Бодегас“ от 1994.
Когато Кастило опита шампанското, тя се престраши и с малка лъжичка гребна хайвер, след това я лапна — с удивително изящество, поне според Кастило.
Намръщи се.
— Лош ли е?
— Трябва да е руски! Великолепен е.
С малката лъжичка бързо намаза препечена филийка и му подаде хапка. След това намаза и за себе си.
„Сега не е моментът да признавам, че никак не обичам рибешки яйца.“
— Какво ще кажеш? — попита Светлана.
— Великолепен — отвърна той и се насили да се усмихне и да преглътне.
Погледнаха се в очите.
Светлана вдигна ръка към лицето му и бавно плъзна пръсти по бузата му.
— Карлос, моят Карлос, да знаеш колко съм щастлива!
— И аз, Свет.
„Говоря искрено.“
„А вечерта едва започва.“
„Повече няма да си припомням седмо правило.“
(Четири)
Когато Кастило спря взетия по наем от „Херц“ фолксваген пред къщата, отпред вече бяха паркирани пет автомобила. Предниците на всичките бяха насочени към преградата за коне, където бяха вързани три прекрасни коня.
Един от автомобилите беше шевролет с аржентински дипломатически номера. Той подсказа на Кастило, че Алекс Дарби и Дмитрий Березовски са пристигнали. Имаше два еднакви пикапа форд, които според него бяха на наемниците от „Чайна Поуст“, Имаше още един форд пикап, по-малък, и миниван крайслер „Таун енд Кънтри“. По-старият автомобил, каза си той, сигурно е на посланик Лоримър, а миниванът на съпругата му.
Чарли тъкмо отваряше вратата, когато Колин Левърет, на волана на фолксваген също като неговия, спря отстрани.
Кастило се огледа и се запита къде са момчетата от „Чайна Поуст“, след това зърна единия, посивял чернокож на петдесет, може би шейсет, който заобиколи сградата, стиснал „Кар-4“ в ръка.
Когато забеляза, че Кастило го гледа, се усмихна бегло и козирува небрежно. Кастило помаха с ръка.
Друг чернокож, дребен, с много черна кожа и късо подстригана бяла коса, излезе от къщата. Беше в дрехи на гаучо, както би казал Чарли — панталоните натъпкани в черни ботуши от мека кожа, бяла риза, която се издуваше от вятъра, и яркочервен шал на врата.
В ръка държеше вилица за барбекю.
— Заприличали сте на местните, господин посланик — поздрави го Кастило.
— Ако държиш да ме наричаш „господин посланик“, Кастило, нямам друг избор, освен да те наричам „подполковник“, и ще те оставя без напитка. За теб само кока-кола — заяви посланик (в пенсия) Филип Лоримър.
— Трудно ми е да ви наричам Филип, господине.
— Както искаш, подполковник, пий тогава кола.
— Ще ви наричам господин посланик, господине — обади се Колин Левърет, — защото съм по-едър и силен от вас.
— Може и да си по-едър — съгласи се Лоримър и размаха вилицата.
— Аз обаче нося дарове, господине — продължи Левърет.
— Господи, дано не си помъкнал цветя.
— Не, господине. „Битърс“. „Пейшо Битърс“.
Подаде му малка торбичка.
Лоримър извади три малки бутилки. Очевидно вътре се криеха още.
— Господ ще те възнагради богато, Колин — усмихна се посланикът. — Аз вече свърших запасите си, а тук не се намира.
— Позволете да предложа, господин посланик, че ги тестваме лично, за да сме сигурни, че ще издържат на пътуване.
— Да си направим „Сазерак“, е най-хубавото, което чух тази седмица — отвърна посланикът. — Но не и преди да поканя тази прекрасна дама в „Шангри-Ла“. Приятно ми е, мила. Добре дошла в „Шангри-Ла“.
— Благодаря — отвърна Светлана.
— Сега вече разбирам — въздъхна Лоримър.
— Кое?
— Как си пленила сърцето на подполковника. Ти си очарователна.
— Вече знаете, така ли? — попита Чарли.
— Аз знам всичко, подполковник. Мислех, че си наясно с този факт.
— Добре, Филип, предавам се.
— Естествено — отвърна Лоримър. — Ефрейтор Брадли, ти си винаги добре дошъл. — Подаде ръка на Брадли и погледна Дик Милър. — Ами вие, господине, кой сте?
— Казвам се Милър, господин посланик.
— А, съученикът на Чарли от Хъдзън. Аз завърших „Норич“, но няма да ви намразя заради „Уест Пойнт“. Не е имало как да знаете, че има и по-добри школи.
Левърет се разсмя.
— Да влезем в къщата — по-точно ще минем през къщата, защото барбекюто е във вътрешната градина — докато Колин направи прословутия си „Сазерак“. — Погледна Светлана. — Ние ще гледаме тихо и кротко, докато брат й и съпругата ми съсипват прекрасното уругвайско месо на скарата.