Всички се разсмяха.
Лоримър се обърна към Кастило.
— А след това трябва да ми разкажеш всичко. Може и да съм стар, но умът ми си е на място и подозирам, че не си се отбил, защото си минавал наблизо.
Прехвърли дългата вилица в лявата си ръка, предложи дясната на Светлана и прекрачи прага. Тя стърчеше поне половин глава над него.
Едрият чернокож, който заобиколи къщата с „Кар-4“, когато пристигнаха, влезе във вътрешния двор тъкмо когато посланикът режеше сочно парче говеждо. Остави оръжието на масата и посегна към сребърния шейкър.
— Колин — каза той, — дано става въпрос за това, за което мисля.
— Някога да съм те подвеждал, Деуит? — отвърта Левърет.
— Да — намръщи се мъжът. — Изтръпвам, като се сетя колко пъти, къде и кога. — Взе шейкъра, наля си „Сазерак“, отпи малка глътка и обяви: — Става.
Кастило се разсмя.
Чернокожият погледна Чарли и се усмихна.
— Не ме помните, нали, подполковник?
— Не — призна Кастило.
— Ние черните си приличаме — подхвърли Левърет. — Знаеш го.
— Майната ти, чичко Рем! — избухна Кастило.
„Левърет знае, че това не беше на място.“
„И са пълни глупости.“
„Тук има петима «черни». Посланикът и съпругата му, чичко Рем с голямата уста, Дик Милър и този възрастен господин, когото не съм виждал никога досега, но май е дори по-стар, отколкото ми се стори на пръв поглед. Над шейсет е.“
„Единственото, по което си приличат, е, че не си приличат.“
„Единият е изключително дребен (посланикът), другият е изключително едър (чичко скапан Рем), третият е стегнат и атлетичен (Милър), а четвъртият е приятно закръглен (човекът от «Чайна Поуст»).“
„А цветът на кожата им също е различен, на някои е светла като моята (господин Лоримър), докато Левърет, за когото допреди малко си мислех, че е един от най-добрите ми приятели, няма да го видиш, ако някой загаси лампите.“
— Спокойно, Чарли — обади се Дик Милър. — Не го каза в този смисъл.
— Напротив — опъна се Левърет.
— Тогава, майната ти! — заяви гневно Милър. — Знаеш, че не е така, Колин. Дяволите да те вземат.
Кастило погледна посланика и забеляза загрижеността по лицето му, докато лицето на съпругата му бе още по-тревожно.
— Майната ти, Колин! — ядоса се Кастило. — Колко коктейла изпи?
— Само един, шефче — отвърна Левърет с ясно изразен акцент и вдигна чаша.
Кастило, напълно слисан, го наблюдаваше безмълвен. Забеляза пълния възрастен мъж, който размахваше ръце, за да покаже, че са се увлекли.
— Той се върза, Колин — заяви чернокожият. — Стига толкова.
— Деуит, и двамата се вързаха — разсмя се Левърет. — К’вот посееш, Карлос, т’ва ще пожънеш! Що не си го запишеш?
Кастило погледна Деуит.
„Деуит… Деуит“, помисли си той и смътен спомен се опита да си проправи път.
— Когато видях Колин — започна да обяснява пълния, — му казах: „Току-що видях Чарли и погледът му мина през мен.“
— А пък аз отвърнах — продължи Левърет, — „Деуит, не ми е приятно да ти кажа, но ти вече не си Зелената барета от пустинята.“
— Сержант Деуит! — възкликна Кастило, когато си припомни.
— След това — рече Деуит — си казахме едновременно: „Що не го подбъзикнем?“ Така и направихме, при това постигнахме невероятен успех.
— Сега ще кажа нещо, което не бих събрал куража да изрека в пустинята — заяви Кастило. — Майната ти, Деуит!
— Радвам се да те видя отново, Чарли — отвърна Деуит. Разпери ръце и след миг двамата се прегърнаха и започнаха да се потупват по гърбовете.
— След като шоуто приключи — обади се сухо Дешамп, — може ли да прекъсна неприличната проява на нежности и радост от срещата?
— Ти познаваш ли генерал-лейтенант Макнаб? — попита Деуит.
Дешамп кимна.
— По онова време беше полковник — продължи Деуит, — ръководеше специалните операции в пустинята. Бях негов сержант по разузнаването. Веднага след началото на войната полковникът дойде при мен и каза, че имал нов пилот на хеликоптер, двайсет и една годишен, излязъл от академията преди шест месеца, и много държал да го опази жив, защото вече имал Кръст за отличителни заслуги и Пурпурно сърце, та човек като него щял да ни бъде от полза. Беше зле, когато той дойде, но след като пипна руснаците…
— „Пипна руснаците“? — повтори Березовски.
Деуит го погледна, преди да отговори.
— Тази работа сигурно все още е строго секретна и трябва да избия всички, които знаят нещо по въпроса, но я по дяволите. Говоря за шотландеца.
— За въпросния полковник… генерал-лейтенант… Макнаб ли? — попита Светлана.