— Да, госпожо. Така му казваме — зад гърба му, разбира се. Както и да е, шотландецът организира операция, за да отмъкне един „Скъд“. Знаете ли какво е „Скъд“?
— Руска ракета, създадена по немските „V-2“ — подхвърли небрежно Светлана. — Иракчаните разполагаха с голям брой „R-11/SS-1B Скъд-A“ с обсег около триста километра.
Сержант Деуит от Специалните части на американската армия, вече в пенсия, я изгледа странно.
— Точно така, госпожо. Искахме да отмъкнем една, първо, за да проверим дали може да работи на ядрен принцип, а след това да я изпратим в Щатите. Затова организирахме операция, за да си вземем една. Две „UH-60“…
Погледна Светлана и тя кимна.
— „Блекхоук“ — уточни тя.
— С подсилен екип…
Светлана кимна отново.
— Чарли пилотираше „Хюи“-то на полковника.
Светлана кимна за пореден път. Кастило забеляза, че Левърет и Дешамп едва сдържат смеха си.
— Та летим си ние — продължи Деуит. — Стигаме установката на „Скъд“. Всичко върви по план, докато някой не забелязва, че сред просналите се на земята хора има доста нашивки. Първо си казахме, че са иракчани, но тогава наш Чарли ги чува да си приказват на руски. Казва той, че са руснаци, и докато се усетим, той вече е заговорил. „Всички руснаци да станат и да запеят «Интернационала».“
Березовски избухна в смях.
— Значи ти си бил, Чарли! — възкликна Березовски. — Когато ги разпитвах, след като сте ги пуснали да си ходят, те казаха, че някакъв американец говорел на руски като жител на Санкт Петербург.
— Защо ми се струва, че има нещо, което не знам? — обади се Деуит.
— Сержант Деуит — заговори Дешамп. — Позволете ми да представя полковник Дмитрий Березовски и подполковник Алексеева, доскоро от СВР.
— Мама му стара, не може да бъде.
— Ти да не би да реши, че е поредното червенокосо попадение на Чарли, признай си, Деуит! — засече го Левърет.
— Не ми казаха, че си ги накарал да пеят „Интернационала“ — обади се отново Березовски. — Наистина ли ги накара?
— Хората са готови да изпълняват нарежданията на други тежковъоръжени хора. Дори снимахме импровизирания хор и раздадохме снимки на всички, когато ги качихме на самолета на „Аерофлот“ за Москва.
— Сигурно снимките са се изгубили — разсмя се отново Березовски.
— Някой ще ми каже ли какво става тук? — намръщи се Деуит.
— Искам да чуя и останалото — настоя Светлана. — Включително и за предишните червенокоси приятелки на Карлос.
— Зеленоокото чудовище току-що надигна глава. Истината е, че става въпрос за „много на брой привлекателни червенокоси“. Говоря в множествено число — подчерта Дешамп.
Светлана, на руски, заяви, че предците на Дешамп сигурно са страдали от тежки и много заразни болести.
Той се разсмя доволно.
— В пустинята нямаше жени — призна Деуит. — Колин просто си приказва. Както и да е, върнахме две ракети „Скъд“, провиснали под хеликоптерите „Блекхоук“, в които бяха руснаците. Взехме им документите и ги снимахме, а след това самолет на Агенцията ги закара до Виена. Чарли замина с тях и ги е качил на самолета за вкъщи.
— Знаете ли — започна небрежно Дешамп, — забелязал съм, че във Виена има много жени, повечето унгарки, които са червенокоси. Кажи, Карлос, ти направо в пустинята ли се върна, или първо прекара една заслужена ваканцийка?
— Карлос ме научи, господин Едгар Дешамп — заяви Светлана и му показа среден пръст. След това се обърна към Деуит. — Защо го наричаш наш Чарли?
— Имаше един герой в комикс, пилот на изтребител, когото наричаха наш Чарли — обясни Деуит. — Много му отива. Той е на двайсет и една, лейтенант, вече е получил кръст и благодарствено писмо от президента…
— Какво? — попита Березовски.
— Благодарствено писмо лично от президента. Бившият директор на Централното разузнаване Буш беше президент по онова време и така се развълнува, че забрави, че вече не е моряк. В писмото пишеше: „До всички моряци Операция «Залови» — така се казваше операцията — Браво. Джордж Х. У. Буш, главнокомандващ.“ Това е много, особено за един лейтенант. И той се главозамая.
— Не е вярно. Винаги съм бил пример за скромност — заяде се Кастило.
Левърет избухна в смях.
— Представям си го — рече той, — как се пъчи в униформа за пустинята, стиснал „Кар-4“ в едната ръка, препасал кобур с четирийсет и пети калибър, наредил гранати в джобовете на ризата, боен нож в ботуша и се оглежда през авиаторските очила като някой господар.
Деуит се изсмя.
— Истината, госпожо — продължи Деуит, — беше, че наш Чарли се смяташе за божи дар в границите на армията и от време на време се налагаше да го понасмета яката. По принцип на лейтенантите не им е никак приятно сержантите да им казват какво да правят.