Погледна Кастило.
— Получи се обаче, нали? Ето те, преживял две войни — три, ако броим онази с мюсюлманите — вече си подполковник, който върши какви ли не интересни неща лично за президента.
— Ще ти скапя ли забавлението, Деуит, ако ти кажа, че може и да съм подполковник, но съм загазил яко, освен това в края на месеца ме изритват от армията.
Деуит остана загледан в него, след това вдигна очи към Левърет и едрият кимна.
— Ще ми кажеш ли какво е станало? — попита Деуит. — Изобщо какво става тук?
— Да не си разваляме хапването — предложи Кастило. — Да оставим съдбата да реши. Ти слизал ли си под Сахара, Деуит?
— Да, никак не ми допадна.
— Ами в Конго?
— И там съм бил. И в Судан, и в Уганда, и в Руанда, и в Бурунди, все на такива места. Бях бодигард на един захаросан тип от Агенцията, който „наблюдаваше“ умиротворителните части. Не говореше нито един от местните езици…
— Ами ти?
Деуит кимна.
— Двамата с чичко Рем прекарахме няколко страхотни годинки в езиковата школа в Президио. Точно преди да ни пратят в пустинята.
— Защо не обсъдим положението, докато обядваме — предложи Лоримър.
— Господин посланик — рече Кастило, когато приключи с разказа си за химическия завод, — надявахме се да ни кажете нещо повече за Конго. Наистина сме на тъмно и единствено вие с Деуит сте били там.
Посланик Лоримър го погледна студено.
„По дяволите, нарекох го «господин посланик».“
„Сега се пита дали гафът ми е непростим.“
— Минало е много време, откакто бях там — призна най-сетне Лоримър. — Но, от друга страна, прекарал съм много време в онази част на света и оттогава все се старая да съм в течение с нещата там.
— Моля те, Филип, разкажи ни всичко, което знаеш.
— Така вече е по-добре — усмихна се посланикът. — Най-добре да започна от самото начало. Само че къде е началото?
Замълча и се замисли над собствения си въпрос.
— През 1885 — започна той — кралят на Белгия Леополд II, председател и единствен акционер на „Международна африканска асоциация“, провъзгласява, че от този ден насетне притежават днешната Демократична република Конго. Никой не смее да му се противопостави. Германците правели абсолютно същото (не помня името на компанията) в днешно Бурунди, Руанда или може би Танзания — също и французите в Конго-Бразавил. Те искали да наложат християнството, да образоват диваците и да изкарат добри пари от мед, гума и минерали, които щели да изкопаят. Направили столица в град, който нарекли Леополдвил, сега Киншаса, облагородили и още един в другия край на река Конго, сега се нарича Кисангани, от който се интересувате, навремето наречен Стенливил на името на известния изследовател Хенри Мортън Станли, който тръгнал да търси мисионер, който разпространявал християнската вяра сред диваците в джунглата и изчезнал. Станли го открил по бързеите на реката и възкликнал с огромен ентусиазъм: „Доктор Ливингстън, нали“, както са ни учили в осми клас.
Насъбралите се захихикаха.
— Така било в продължение на двайсет години — продължи посланикът. — После, през 1906 или 1907, срещу краля били насочени доста упреци, предимно от американците. Английски дипломат, Роджър Кейсмънт, обиколил Конго и разбрал, че белгийците са тормозели местното население; Кейсмънт казал, че измирали от глад или били избивани с хиляди. Ние, американците, имаме склонност да раздаваме правосъдие, така че в пресата се вдигнала голяма шумотевица. Тогава крал Леополд отвърнал, че няма никаква представа за подобно нещо и щял да прекрати издевателствата. Белгийското правителство, в името на негово величество Леополд II, анексира Конго през 1908 и плаща компенсация с неизвестна стойност на „Международна африканска асоциация“. Повече нямало неблагоприятни материали в пресата, сега вече белгийският парламент имал за задача да подобри живота на местните, които получавали почтена работа като събирали гума, извличали мед за различни белгийски фирми, много от които били свързани с „Международна африканска асоциация“. Продължило така чак до 1960 и честно казано, този капитализъм на протекция на по-слабо развита страна съвсем не бил лош. Били построени училища, била въведена религия, появили се болници. Всичко било както трябва, но местните не били доволни. Политически неправилно е да го кажа, че местните от Централна Африка не били готови да се управляват сами. Най-разумно е да цитирам доктор Албърт Шуайцър, органист, философ и лекар, който получил Нобелова награда за дългогодишната си хуманитарна дейност в Африка. Той построил болница във Френска екваториална Африка и правел много за африканците, които наричал чак до смъртта си „диваците“. Бях в Леополдвил като младши консул през юни 1960, когато белгийците отстъпиха под натиска на Обединените нации — най-високо надигаха глас американците — и дадоха независимост на Конго. Тогава тя стана Република Конго. Също и бившата френска колония Средно Конго. Появиха се две нови независими държави с едно и също име. Кръстиха ги Конго-Бразавил и Конго-Киншаса, когато новото правителство прекръсти Леополдвил. По това време имаше двама, точно така, двама бяха, с университетски дипломи в Конго-Киншаса. Имаше обаче много умни хора. Някои ми бяха приятели. Имах един любим приятел, Жозеф Дезире Мобуто, който бе ефрейтор в белгийската жандармерия. Много обичаше да слуша разкази за създаването на Америка. Често му давах книги. Беше невероятно впечатлен от Джордж Вашингтон и Томас Джеферсън. Щом можаха, организираха парламентарни избори. Мобуто спечели. Беше облякъл нова униформа. Вече бе полковник в конгоанската армия. Нещата започнаха бързо да се разпадат. Катанга, където се намираха медните мини, не виждаше причина да дели богатствата си с останалата част от страната и обяви, че се отделя под ръководството на един луд, наречен Моис Чомбе. Втората по богатства провинция на Конго, Касаи, също обявява независимост две седмици по-късно. В столицата избухва военен преврат и се започва повсеместно разграбване. Министър-председателят на Конго, Патрис Лумумба се обръща към Съветския съюз за помощ. Хрушчов бързо започва да изпраща обучени хора и най-модерно оръжие. Твърдят, че имат най-благородни намерения. А пък ние, разбира се, отрекохме, че изпращаме оръжия и хора от ЦРУ, които да „съветват“ президента Жозеф Касавубу, макар това да бе точно толкова тайна, колкото фактът, че щом слънцето залезе, ще стане тъмно. По време на дългогодишната ми служба за правителството — продължи Лоримър и погледна Кастило — не видях нито един действащ президент на Съединените щати, нито пък ми се обади за нещо. Носеше се обаче слух, че президент Айзенхауер нямал намерение да търпи руснаци на юг от Сахара, че бил решил, че приятелчето на Никита Хрушчов, Лумумба, бил пречка на пътя на международния мир, хармония и добра воля, следователно трябвало да бъде очистен, ликвидиран, премахнат или както там се изразяват приятелите на Чарли. През декември 1960 — говоря за шест месеца след обявяването на независимостта — Касавубу сваля правителството. За да е сигурен, че никога повече няма да се върне, Лумумба е свален от сцената — поне така се твърди — от полковник Жозеф Дезире Мобуто. Когато попитах стария си приятел, запаления почитател на Вашингтон и Джеферсън, дали слуховете са истина, той ме предупреди да не си вра носа във вътрешните дела на Конго и че нямало да бъде никак зле да поискам да ме отзоват, преди да се е случило нещо, което да принуди президент Касавубу да ме обяви за персона нон грата. Същия съвет ми даде и колега от посолството, който със сигурност получаваше нареждания от Ленгли, Вирджиния. Останах колкото можах, още шест месеца. След това, след назначение на Филипините, се върнах навреме за трагедията в Стенливил. Тя беше между август и ноември 1964. Тръгнах си в деня, когато спуснахме белгийските парашутисти над Стенливил; един едър медик от белгийската армия ме погледна и нареди незабавно да се кача в самолета. Всъщност той ме отнесе в самолета. Оттогава не съм стъпил в Конго. Но през 1965, малко след като генерал-лейтенант Мобуто става главнокомандващ на армията и се провъзгласява за президент за пет години — погледна Светлана, — бях политически съветник в нашето посолство в Копенхаген (когато намерим време, трябва да обсъдим как се подрежда хубава шведска маса) — погледна Кастило — и човекът на Агенцията, който ме посъветва да искам преместване, очевидно помнеше, че навремето съм бил приятел с генерала, че съм бил в Стенливил по време на трагедията, и ми предложи място на посланик в тогавашен Заир. Бързо се разчу, че не съм желан. По-късно научих, че докладът ми за случилото се бил обиден за конгоанското национално достойнство.