Посланик Лоримър постави пред него чиния, отрупана с парчета крехко говеждо.
Кастило избегна въпроса и посочи пържолите пред инспектора.
— Към месото има чудесни печени чушки, Хосе. Ще ги опиташ ли? А пък кабернето совиньон е истинска мечта. Ще ти дам чаша, освен ако не си тук по работа и не можеш да пиеш.
Чарли стана от масата, върна се с бутилка и я вдигна.
— Казва се „Бодегонес дел Сур“ и е от Бодега Хуанико. На етикета пише, че ароматът е сложен (каквото и да означава това) с нотки на зрели плодове, което ми напомня за облян в парфюм изискан възрастен господин…
Ордьонес поклати глава.
— Остави виното, подполковник. И между другото, на работа съм.
Кастило наля половин чаша на инспектора, след това и на себе си.
— Ще пия с теб, за да сме двама, които се оставят на демона, наречен ром. Или по-скоро на демона, наречен каберне.
Чукнаха се.
Ордьонес лапна парче говеждо.
След като преглътна, заговори:
— Браво, господин посланик.
След това се обърна към Кастило.
— И така, качих се в колата и подкарах към Пунта. Мислех, че ще имам възможност да закусим заедно, подполковник, да си поговорим. Когато пристигнах, разбрах, че си взел кола под наем и си отишъл да се поразходиш. Само че, сам разбираш, подполковник, професионалното ми любопитство беше събудено.
Ордьонес отпи глътка вино и продължи:
— Затова показах снимката на госпожа Алексеева от съобщението на Интерпол на управителя. Той призна, че дамата наистина приличала на онази, с която делиш апартамент 1730. След това я показах и на оберкелнера в ресторант „Ло де Тере“ — на такова място бих завел прелестна червенокоса дама, с която имам връзка, докато съм в Пунта — и той потвърди, че жената от снимката много прилича на жената, която снощи е похапвала хайвер и е пила шампанско заедно с щедрия господин, който също много си приличал със снимката, която му показах. Само че ти не беше в „Конрад“. Не беше и на плажа. Не пиеше кафе в някое приятно кафене. Затова се запитах къде в Уругвай бих отишъл, ако знам, че не съм желан в страната. Така се озовах тук.
— И аз така — потвърди Кастило.
— Така изглежда — озъби се Ордьонес. — Докато идвах насам, си казах, че сигурно ти е хрумнало, че „Шангри-Ла“ е идеалното място, на което да скриеш руски бегълци от правосъдието.
— Мина ми през ума — призна Кастило.
— Тук се търкалят прекалено много трупове на чужденци — продължи Ордьонес и срещна погледа на Лоримър. — Простете, господин посланик, но се налагаше да го кажа.
Лоримър махна презрително с ръка.
Ордьонес погледна Кастило отново.
— А пък телата в „Конрад“ са още повече. Където и да отидеш, подполковник, валят трупове.
Кастило не знаеше какво да каже.
— На това трябва да се сложи край — заяви простичко Ордьонес.
— Хосе, става нещо, за което не знаеш — обади се Мунц.
— Алфредо, каквото и да е, не искам да знам. — Последва кратко мълчание, след това Ордьонес продължи: — Докато идвах насам, ми хрумна и нещо друго. Щеше да ми е много по-лесно, ако не беше един от най-старите ми приятели или ако не се възхищавах на подполковник Кастило, въпреки че ми създава единствено и само неприятности. Дори си казах, че би било хубаво, ако бях от хората, които са закачили портрет на Че Гевара на стената в кабинета си.
Ордьонес се усмихна, когато видя, че слушателите му не са разбрали намека за Че Гевара.
— Защо? Защото, ако бях в лагера на последователите на Че, първо щях да открия хората, които Интерпол издирва, да ги арестувам, да ги предам в руското посолство и да проверя дали руснаците ще ми платят двеста и петдесетте хиляди евро, които предлагат като награда. След това щях да придружа подполковник Кастило до самолета му и да сложа черен печат в паспорта му, за да съм сигурен, че повече няма да стъпи в Уругвай, а после да махам с ръка, докато самолетът му излита. След това можех да отида при началника си и да докладвам, че положението е овладяно.
Трябваше му време, за да похапне говеждо и да отпие глътка вино.
— Само че не мога да постъпя така — заяви най-сетне Ордьонес. — Затова ще ви кажа какво ще направим. Към десет утре сутринта ще кажа на началника си, че макар да съм хукнал към Пунта незабавно, след като съм научил, че е възможно полковник Кастило и руснаците крадци да са там, съм пристигнал, след като подполковникът и антуражът му са отлетели от международно летище „Капитан де Корбета Карлос А. Курбело“ и в летателния им план е заявено, че отиват в Порто Алегре, Бразилия.