— Посланикът е прав, господин Дешамп — обади се Деуит.
— Ако ми кажеш „господин Дешамп“ още веднъж, ще започна да те наричам ГПДЧ — грозна, плешива, дебела чернилка.
— Оставете ме една минута да помисля — помоли Кастило.
След като Дешамп прецени, че едната минута е изтекла, заговори:
— Шефче, след като не можем да се върнем в Аржентина, а Ордьонес даде ясно да разберем, че Порто Алегре не е подходящо място, къде да отидем?
— Във Вашингтон — отвърна Кастило.
— Това май е пълна глупост — заяви Дешамп.
— Слушай — настоя Кастило. — Изпращаме Алфредо обратно в Аржентина. Ще се качи на най-обикновен полет. Може да отпътува още днес. В мига, в който се върне, звъни на Певснер и му казва, че отиваме в Козумел, за да настаним там Дмитрий и Свет.
— Нещо взех да се обърквам — призна Дешамп. — Сега пък Козумел.
— Остров, близо до Канкун. Там има летище, на което може да кацне „Гълфстрийм“. Козумел. Там е курортът Козумел с прекрасни плажове, голф игрище, дълбоководен риболов и великолепна кухня. Много ще ти хареса, Свет…
— Няма да… Както кажеш.
— И не само защото е собственост на братовчед ти Александър. Там системата за сигурност е не по-малко впечатляваща от Барилоче или „Поло енд Голф Пилар“. Дали не беше „Голф енд Поло“? Абе все едно.
— Кажи, Карлос, къде си въобразяваш, че си тръгнал без мен?
— Заминавам за Вашингтон, Свет. Нали чу какво казаха посланикът и Деуит? Бяха пределно ясни, че да открием фабрика и да я взривим, е все едно да пикаем срещу вятъра. Мога да се обърна лично към президента. Според Монтвейл, както се изрази онзи ден, президентът е защитен от възмутителното ми поведение във Виена. Според мен не му е казал още нищо, защото това означава от ЦРУ да си признаят, че са изпуснали ценни руснаци, които Интерпол издирва. Значи отивам при президента. Щом оставим Светлана и Дмитрий в луксозния Козумел и се вдигнем във въздуха, ще му звънна по радиото. Освен ако не е някъде в Аляска, ще го открием. Ако имаме късмет, това ще стане, преди Монтвейл да научи какво става. Дори Монтвейл да е при президента, когато пристигнем, и да му е разказал своята версия, президентът ще ме изслуша. — Замълча и огледа мъжете около Дешамп. — Ще чуе каквото имаме да му кажем. Идваш с мен, Едгар. Ти също, Алекс. И Дейвидсън, и Левърет, и Деуит. Идват всички, които чуха онова, което ни казаха Дмитрий и Светлана и вярват, че в Конго не затварят риба в консерви.
Последва кратко мълчание.
— Или президентът ще ни изслуша, или отиваме в затвора без всякакви приказки. Не ви задължавам да дойдете с мен и няма да остана нито разочарован, нито изненадан, ако предпочетете да останете в слънчевия Козумел заедно с Дмитрий и Светлана.
Настъпи ново мълчание.
— Може ли да кажа нещо? — попита посланик Лоримър.
— Разбира се, господине — отвърна Чарли.
— Мислех си, подполковник, че ако ще ви бъде от полза, мога да подготвя кратък доклад за историята на дейността в района на Конго. Например как Западна Германия навремето е имала атомна централа. Това е малко известен факт и той сигурно не е чувал за него.
— Президентът ви не знае ли? — попита Березовски, неспособен да повярва.
— Вашингтон е странно място, Дмитрий — обясни посланик Лоримър. — Президент Труман е бил информиран, че Съединените щати разработват ядрена програма едва в деня след смъртта на президент Рузвелт. Докато Труман е бил вицепрезидент, той не е знаел абсолютно нищо — държан е в пълен мрак.
— Сега разбирате ли защо трябва да се срещна с президента? — попита Кастило.
— Според мен, не че съм най-компетентният, това е единствената ви възможност.
Чарли кимна умислено.
— Така е, господин посланик. Ще ви бъда много благодарен, ако подготвите този доклад.
— Тогава ще го напиша, въпреки че ми омръзна да търпя нежеланието ти да се обръщаш към мен с малкото ми име.
— Аз участвам, шефче — заяви Дешамп.
— И аз — реши Дарби.
Кастило погледна Дейвидсън.
— За бога, Чарли! Трябва ли да питаш? Да, господине, съгласен съм, господин подполковник. Идвам с вас при президента. Не само това, ами ще доведа и чичко Рем и грозната, плешива, дърта чернилка и ще направя всичко по силите си, за да не му позволя да се напие.
(Три)
Кастило забеляза, че Милър с мъка се надига от седалката на втория пилот — болеше го — но се престори, че не забелязва.