Беше напълно разбираемо. Самият Кастило се бе схванал, а през дългия полет на няколко пъти усети болки на местата на старите рани.
Полетът наистина беше дълъг. Шест часа и петнайсет минути от Пунта дел Есте, над Южна Америка, към Кито, Еквадор, а след час престой, за да заредят, и невкусна вечеря с пилешко, последваха нови три часа от Кито до Козумел.
По време и на двете отсечки изпрати Милър в пътническата кабина, за да се изтегне на някое от канапетата и да си почине коляното му поне за час. И в двата случая Светлана идваше, за да седне на мястото на втория пилот. Опитаха се да се държат за ръце, но пилотската кабина на самолет „Гълфстрийм“ не беше предвидена за романтични двойки, затова двамата седяха и наблюдаваха как уредът показва, че горивото намалява, и джипиеса, който показваше местоположението на самолета.
Имаше много време за мислене, а имаше за какво да се мисли, да се вземат решения, най-вече как и кога да бъде предприета първата стъпка от мисията.
Кастило се замисли над първата стъпка, след като Милър излезе от пилотската кабина и чу воя на единия мотор.
Тъкмо посягаше към слушалките на радиото, когато Светлана влезе. Изви любопитно вежди.
„По дяволите, все някога ще научи какво ще стане.“
Посочи слушалките. Тя му ги подаде, след това се отпусна на седалката и се заслуша в разговора.
— К. Г. Кастило — представи се той.
— Потвърждавам, подполковник Кастило.
Гласовото разпознаване реагира по-бързо, каза си той, отколкото би се обадил телефонист.
„Гласът изобщо не прилича на компютърен.“
— Генерал-лейтенант Брус Дж. Макнаб. Първо ниво на кодиране.
— Един момент, ако обичате.
След това прозвуча гласът на Макнаб.
— Много ти благодаря, че се сети да се обадиш, подполковник. Започвах да се питам дали не си решил да се пенсионираш по-рано от предвиденото.
— Добър вечер, господине.
— И дали не си попаднал в ръцете на аржентинските ченгета в страната на гаучосите. Нали вече знаеш, че от ФБР са пуснали справка?
— Да, господине. Вие видяхте ли я?
— О, да. Получих и второ съобщение „определете местонахождение, без да задържате обектите“.
— Това не ми беше известно, господине.
— Ако се опиташ да влезеш в Съединените щати, ще знаеш защо граничният патрул се заплесва по паспорта ти.
— Да, господине.
— Къде, по дяволите, си се дянал?
— Седя в самолета — току-що кацнахме в Козумел.
— Ще зареждате ли? Да не би да искате да си починете там?
— И двете, господине.
— Мислих как да се видим…
— Господине…
— … тъй като не е препоръчително да се мяркаш във Форт Браг. Та реших…
— Господине…
— … да летя до Райкър, това няма да привлече вниманието на никого, след това да се кача на хеликоптер до Хърлбърт. Никой няма да разбере. Предполагам, носиш германския си паспорт — ако се наложи да минеш през гранична проверка в Лодърдейл…
— Господине…
— По дяволите, Чарли, престани да ме прекъсваш! Ако те спрат имиграционните власти във Форт Лодърдейл, което е напълно реална възможност, след като идваш от Козумел, и двете места са ваканционни центрове, можеш да прелетиш до Пенсакола…
— Господине, няма да дойда на срещата с вас.
Последва кратко мълчание, преди Макнаб да отвърне:
— Я повтори.
— Няма да се срещна с вас, господине, поне…
— Не ти предлагам приятелска среща, подполковник. Това е заповед. Нали помниш от времето, прекарано в армията какво означава заповед?
— Заминавам да се срещна с президента, господине.
Последва ново мълчание, този път по-дълго.
— Той ли поиска да се видите?
— Не, господине. Ще му позвъня и ще помоля за среща веднага след като приключа разговора с вас, господине.
Последва ново мълчание, преди Макнаб да заговори.
— Чарли, съмнявам се, че президентът ще се върже на едно „Съжалявам, няма да се повтори.“
— Надявам се, господине, да повярва, че в Конго има химически завод.
— Нали си наясно, че според ЦРУ там обработват риба?
— Ще взема господин Дешамп, господине.
— Стария „Смъртоносна инжекция във врата“ Дешамп ли? Нали знаеш какво мислят за него в Агенцията?
— И господин Дарби.
— На когото зад всяко дърво се привиждат спотаили се руснаци, решили да завладеят света ли?
— И Джак Дейвидсън, и чичко Рем, и Ф. Б. Деуит. Те всички имат…
— Ф. Б. Деуит ли? Моят Ф. Б. Деуит? Пенсионираният сержант Финеас Бартоломю Деуит ли?
— Да, господине. Той е един от хората на „Чайна Поуст“, които наех да пазят посланик Лоримър.
— Не съм го виждал от погребението на съпругата му — рече на глас Макнаб.
— Те всички разговаряха с руснаците и им вярват, господине. Вярва им и посланик Лоримър. Посланикът подготвя информационен доклад за президента, господине, в който проследява историята на завода още от времето, когато германците…