— Благодаря ви за разбирането — отговори той. — Животното е символ на силата и предаността на фонд „Лоримър“ и не мога да си представя Макс да не бъде допуснат на събрание на борда.
Светлана изви въпросително вежди, защото не можеше да си представи с кого разговаря Кастило.
— Много ви благодаря — отвърна Чарли любезно, — но ще имам нужда от по-просторен апартамент за срещата.
На вратата се звънна и Светлана, още боса, хукна бързо, за да отвори.
Кастило вдигна поглед към сервитьора, който вкарваше количка с охладител за шампанско и още нещо, което не видя.
— За съжаление, няма да ни остане време за риболов — продължи той, — но признавам, че щеше да ми е много приятно.
Сервитьорът от рум сървис отвори бутилката шампанско и Светлана се нахвърли върху онова, което той така и не успя да види.
— Коктейл до басейна е добра възможност — призна той, — но и това е идейно.
Светлана подписа бележката на сервитьора, изпрати го, затвори и заключи.
Върна се при количката, взе две чаши в едната ръка, след това посегна за нещо с лявата и тръгна към Кастило.
— И ние нямаме търпение да ви видим. До утре — завърши Кастило с глас, който издаваше, че разговорът е служебен. — Много ви благодаря.
Затвори телефона.
— Проклетникът не млъква.
След това погледна Светлана.
Понечи да каже нещо, но така и не успя, защото тя пъхна нещо в устата му.
— Белуга — уточни тя и му показа етикета на малкото бурканче.
„Супер… още рибешки яйца.“
— Браво — отвърна след малко той.
— И сухо „Помери“ — продължи тя, докато му подаваше една от чашите. — Уругвайското шампанско не беше лошо, но не е френско, а сега празнуваме.
„Какво, по дяволите, празнуваме?“
„Предложението на Дмитрий вие двамата да се самоубиете ли?“
Тя забеляза нещо в изражението му.
— Не се притеснявай, Карлос, любими. Богата съм. Аз плащам.
Той докосна чашата й със своята.
— И какво точно празнуваме?
— Нас. Теб и мен. Че сме влюбени.
— Любима, какво да направя, за да те убедя да останеш?
Тя не обърна внимание на думите му.
— След като приключиш с хайвера и шампанското, съм ти приготвила малък подарък.
— Ти чу ли какво те попитах?
— Знам, че ще го харесаш…
— За бога, мила, няма ли да ме изслушаш?
— Не — отвърна категорично тя. — Каквото и да кажеш, Карлос, любими, няма да промениш нищо.
Той остана загледан в нея.
Тя разтвори хавлиения халат и бързо го затвори.
— Какъв подарък, любими, мислиш, че ти е приготвила малката госпожица Червени гащи?
Той се усмихна. „Значи знае кодовото си наименование“, помисли си той, след това я привлече към себе си и я прегърна. Дори през плътния халат усети топлината на тялото й до бузата си.
Усети как гърлото му се стяга, а след това гърдите му се надигнаха.
„Мили боже, та аз плача.“
(Шест)
— Добре дошли в Портофино, господин Кастило — поздрави дежурният управител.
Кастило позна гласа.
„Това е кучият син, с когото разговарях вчера.“
„Същият кучи син, който се опита да ми пробута всичко, защото било буквално без пари, а и така престоят ми щял да бъде по-приятен.“
— Преди да се настаним — рече Кастило и посочи информационното табло, сложено до рецепцията, — бихте ли махнали това, защото донорите ни може и да не проявят разбиране.
Надписите бяха с местещи се букви на черен фон.
— Напълно разбирам, господин Кастило — съгласи се угоднически управителят. — Смятайте, че е изпълнено.
Той щракна с пръсти, за да привлече вниманието на един от носачите, и щом хилавият младеж дотича, двамата отнесоха някъде таблото.
— Досега не бях разбрал — подхвърли Дешамп, — че си изпълнителният ни директор. Какво значи това?
Кастило му показа среден пръст.
— Хрумна ми нещо притеснително — рече сериозно Дешамп. — След като приятелчетата ти от ФБР са пуснали заповед да бъдеш открит, но не и задържан, ще разберат къде се намираш веднага щом приятелчето ти управител прокара кредитната ти карта през посттерминала.
— Господи! Дори не ми беше минало през ума.
— Защото си влюбен. В такива моменти хората забравят.
Управителят се върна.
Дешамп му подаде платинената си карта „Американ Експрес“.
— Аз плащам.
— Господин Кастило няма ли да използва своята карта?