— А, не. Изпълнителният ни директор не плаща за нищо. Това е моя работа. Аз съм директорът по корпоративните подаръци. Докато сме тук, ще бъдете ли така любезен да ни отделите няколко минути от безценното си време?
(Седем)
Бяха в огромен апартамент, който, изглежда, беше на последния етаж.
Лестър Брадли провери радиото, което вече бе инсталирал на просторната тераса с изглед към брега и Мексиканския залив, след това вдигна палци към Чарли.
Кастило посегна към слушалката и нареди на компютъра да го свърже с генерал-лейтенант Макнаб, след като включи закодиране първо ниво.
Когато чу гласа на Макнаб, Кастило каза:
— Екипът по проучването докладва, господине. Засега удържаме фронта. Не са забелязани неприятели.
— Колкото и странно да звучи, радвам се да го чуя от теб.
— Благодаря, господине.
— Какво означава онова, което току-що избълва?
— Намирам се в много приятна стая на последния етаж на спа център „Портофино“ на Пенсакола Бийч, на половин час от летище „Пенсакола“ и на четирийсет и осем километра от Хърлбърт.
— Не е зле да си живееш добре и да не се притесняваш за нищо.
— Така е, господине.
— Имаш ли автомобил?
— Малък автомобилен салон, господине.
— Аз съм в клуба на Хърлбърт. На плажа.
— Знам къде е, господине.
— Въпросът е Финеас знае ли къде се намира.
— Сигурен съм, че ще го намери, господине.
— Какви са автомобилите?
— Два „Събърбан“-а и „Мустанг“ кабриолет, господине. Червен.
— „Мустанг“-ът става, но с мен са адютантът ми, приятел на вас с Милър и вторият пилот. И, разбира се, радиото. Няма как да се съберем в „Мустанг“. Изпрати Финеас с единия „Събърбан“.
„Стар приятел ли?“
„Сигурно е Вик Д’Алесандро.“
„По-вероятно да е човек от авиаторската школа, може би някой от 160-ти.“
— Очакваш ли някакви проблеми с настаняването?
— Не, господине. Ще ни настанят.
„Естествено, тук не връщат хора, които се набутват сами да плащат по двеста и петдесет кинта на вечер, ако не и повече.“
— Гледай да не стане някой гаф.
— Няма, господине, ще се погрижа. Господине, ако Деуит тръгне веднага, ще пристигне при вас след трийсет и пет до четирийсет минути.
— В този спа курорт „Порто“… нещо си има ли ресторант? Който мога да си позволя?
— Господине, ще бъдете почетен гост на фонд „Лоримър“.
— Не съм обядвал, а до пет часа в проклетия клуб не предлагат нищо повече от вмирисани фъстъци и още по-вмирисани пуканки.
На Кастило му хрумна идея. Той се замисли за миг.
„Мама му стара, защо пък не?“
„Той е генерал, офицер и джентълмен.“
„Няма да посмее да вдигне луд скандал в «Макгуайър».“
— Господин генерал, в Пенсакола има едно заведение, където сервират страхотни пържоли, казва се „Макгуайър“. И ние не сме обядвали. Предлагам Деуит да ви закара направо там. След това ще дойдем в хотела.
— Знам „Макгуайър“ — заяви генерал-лейтенант Макнаб. — От време на време, подполковник, ти идват добри идеи. Тази е великолепна. Ще се видим направо в Макгуайър. Край на връзката.
(Осем)
Единственото, което услужливият персонал на „Макгуайър“ не можа да осигури на господата от борда на благотворителен фонд „Лоримър“, бе да позволи на изпълнителния директор да пуши пура. Дори вмъкнаха тайно Макс през задната врата.
Управата освободи за тях винарната — истинска винарна с повече от седем хиляди бутилки вино, поне така пишеше в менюто — и частна трапезария с дълга банкетна маса, от която се виждаха подредените бутилки.
Докато Деуит отвори вратата на генерал-лейтенант Брус Дж. Макнаб (Макнаб беше в униформа, украсена не само с многоцветните панделки, доказателство за войните, в които бе участвал, ами и с медалите, които бе получил) подполковник Кастило имаше достатъчно време, за да реши, че идването в приятната ирландска кръчма (по тавана и стените бяха налепени поне двеста хиляди долара в банкноти от по един от „почетни ирландци и ирландки“) не бе особено добра идея.
Генералът остана, меко казано, изненадан, когато завари Кастило, Дик Милър, Колин Левърет, Джак Дейвидсън, Алекс Дарби, Едгар Дешамп, Лестър Брадли, Джак и Сандра Бритън и, разбира се, Дмитрий Березовски и Светлана Алексеева, насядали около масата, отрупана с ордьоври и много на брой бутилки вино.
Най-голямата изненада, при която Кастило зяпна, бе, че един от тримата офицери, старият „приятел“, когото Макнаб спомена — също в униформа — не бе пенсионираният офицер Вик Д’Алесандро. Не бе и човек от 160-та авиационна част.