„Обяснение ли?, помисли си Кастило. Обяснение за какво?“
„Списъкът става прекалено дълъг и сложен.“
— Не ви разбирам, господине. Обяснение за какво?
Макнаб посегна към хапка риба тон алангле. Задъвка бавно, очевидно се наслаждаваше на деликатеса, след това преглътна.
— По телефона ти казах, че умирам от глад.
„Нали затова сме тук, за да ядем.“
— Казахте ми, господине.
— Защо тогава, дяволите да те вземат, изпрати „Събърбан“-а чак до Хърлбърт, за да ни върнеш в Пенсакола?
— Ама, господине…
— Досега да сме се наяли в „Макгуайър“ в Дестин.
„По дяволите!“
„Не знаех, че в Дестин има ресторант «Макгуайър».“
— На шестнайсет километра от клуба — поклати глава Макнаб. — Каза ми прелестната сервитьорка. И ти ми се правиш на многознайко.
Погледът му се плъзна настрани и той се ухили.
— Така вече е по-добре — каза той, когато Березовски му подаде чаша вино. — Къде, по дяволите, е онова дебело меню, което предизвиква у мен само хубави спомени?
(Девет)
— Питър, обади се на рум сървис да ни донесат кафе — разпореди се Макнаб и се просна на ратановото канапе. — Ама много кафе. Ядох толкова много, че съм полузаспал, а може да се позабавим.
— Слушам, господине — съгласи се подполковник Питър Удс.
— След това изчезвай — продължи Макнаб.
— Господине?
— Ако си тръгнеш сега, Питър, после с чиста съвест можеш да се закълнеш под клетва, че не си имал никаква представа какво е казано в тази стая и кой е присъствал.
— Ще остана, господине — реши подполковник Удс.
— Ура, Питър.
Удс се разсмя.
— Ура! — извика той и посегна към телефона.
— Дами и така наречени господа — надигна глас Макнаб и вдигна ръка. — Може ли малко внимание?
Зачака всички погледи да се насочат към него.
— Не го казах досега, но майор Хоумър Фостър е от 160-ти. Той е един от нас и ще участва.
От униформата на майор Фостър личеше, че е летец към армията, назначен към Авиационната школа. По нищо не личеше да е към Специални операции.
Кастило не помнеше Фостър да е казал и дума по време на вечерята, но забеляза, че оглежда внимателно всички.
— Почитаемият Кастило сега ще започне с позната песен: „Всичко, което чуете тук…“
Даде знак на Кастило да продължи и той наистина довърши:
— … е строго секретно по заповед на президента и нямате право да разкривате нищо от разговора без личното разрешение на президента или мен.
— Тъй като няма да притесняваме президента с каквито и да било подробности по това време, единствено подполковник Кастило може да ви даде подобно разрешение. Искам да добавя, че всички офицери тук, включително и аз, рискуваме кариерата си, като участваме в това обсъждане. Искам просто да уточня, че ако ни хванат, ще се пенсионираме скоропостижно, заедно с подполковник Кастило, в края на месеца. Това е последният ви шанс да излезете, Пийт и Хоумър. Съветът ми е да си тръгнете.
— Аз участвам, господине — заяви подполковник Удс.
— И аз участвам, господин генерал-лейтенант — потвърди майор Фостър.
— Добре, следващият въпрос тогава. Когато станете на моите години, ще разберете, че не сте стигнали, докъдето сте стигнали, ако не умеете да преценявате хората. Ще знаете на кого можете и на кого не можете да вярвате, така че, ако някой от вас мисли, че полк… господин Барлоу и очарователната му сестра не ни казват истината, цялата истина и нищо друго, освен истината, без каквито и да било задръжки, да вдигне дясната си ръка и да говори веднага или да замълчи завинаги.
Огледа присъстващите. Всички мълчаха.
— Добре, това е. Вече знаем, че иранците или руснаците, или заедно, са направили химическа лаборатория, или по-точно казано, завод за рибни консерви в Конго. Идеята е да нанесат химически или биологически удар на Съединените щати, въпреки че разузнавателната общност, по-точно казано, ЦРУ, е убедено, че там се затваря риба в консерви. Наш дълг е да ликвидираме завода, преди да бъде нанесен удар.
Отново огледа присъстващите.
— Няма възражения, никой не шава притеснено. Подполковник Кастило е стигнал до извода, че може да се справи с проблема, като се обърне към президента и му представи истината, след което президентът ще вземе необходимите мерки. Подполковник Кастило греши. Президентът няма да предприеме мерки — но за това ще обясня след малко — без да се допита до държавния секретар, до секретаря на отбраната и директора на Централното разузнаване. Те до един ще бъдат против. Директорът на Националното разузнаване ще настоява, че става въпрос за завод за рибни консерви и че това е продукт на нечие развинтено въображение, по-точно на един неуправляем тип, отвлякъл двама руснаци от ръцете на ЦРУ. Само че директорът на Националното разузнаване греши. Секретарят на отбраната и държавният секретар ще кажат, че няма доказателство да нападнат една гладуваща африканска страна. И ще бъдат прави. Разполагаме единствено с думата на тези двамата и някои други улики, които обаче са косвени, а никой не обръща внимание на косвените улики. Остава и проблемът, че руснаците веднъж вече ни направиха на глупаци с помощта на полковник Сунев, когото никой не желае да вижда отново.