— Защото в полунощ се превръщате от мил, приятелски настроен човечец в трол, а вече е дванайсет и пет.
— Така си е — съгласи се Макнаб. — Чарли, ако заповедта на ФБР да бъдеш открит, но не и задържан е издадена на базата на някакво обвинение, цялата операция е застрашена. Учудвам се, че досега не си се сетил. Второ, а може би дори трето, ще трябва да поддържаш непрекъсната връзка с Едгар и Дарби, така че човекът, който ти управлява вестниците, и унгарецът да ни дадат всички материали, с които разполагат. Колкото повече информация представиш на президента, толкова по-добре.
— Разбира се, господине.
— По-наблюдателните от вас са забелязали, че има още проблеми, които не са разрешени. Единият е как да прекараме Чарли и Сюзън — и брат й, разбира се, който да бди над целомъдрието им — до слънчевия Козумел, тъй като съм готов да се обзаложа на десет към едно, че някой агент от ФБР в момента се мотае на летището в Пенсакола и не откъсва поглед от един самолет „Гълфстрийм“ в напрегнато очакване кой ще се появи. А те със сигурност знаят кой е Карл Госингер.
Въздъхна дълбоко.
— Но… за тази вечер стига. Опитайте се да измислите някое полезно предложение до утре сутринта.
Той удари с юмрук по масата.
— Разпускам съда. Вървете си в мир.
(Две)
Кастило, стиснал в ръка чисто бельо и несесер с тоалетните си принадлежности, тихо затвори вратата на втората, неизползвана спалня на апартамента, след това се обърна към банята. Веднага забеляза, че вътре в спалнята има някого.
Макс се беше изтегнал — не беше свит на кълбо, както обикновено — на леглото.
— Не исках да те притеснявам, приятелче. Днес съм в добро настроение и нямам намерение да будя спящите.
Чарли не бе събудил и Светлана, която спеше дълбоко в голямата спалня. Беше му минало през ума — не й каза, разбира се — че спи също като Макс, напълно отпусната, сякаш се сливаше с чаршафите и матрака.
Щом чу думите му, Макс затвори очи — единствената част от кучето, която се раздвижи, когато Кастило влезе в стаята — и заспа отново.
Кастило пристъпи към банята. На мивката, до сешоара, бе оставена кафеварка. Той я включи, след това се зае с обичайните утринни грижи като бръснене и студен душ.
Кафето бе готово, когато приключи, и имаше отвратителен вкус, точно както предполагаше.
Единият вариант бе да позвъни на рум сървис, вторият, да го изпие. Ако се обадеше, щеше да пристигне сервитьор, който да вдигне шум и да събуди Свет. Може би дори по-лошо. Нямаше гаранция, че кафето на рум сървис щеше да има по-добър вкус от това.
Излезе от банята, стиснал в ръце кафеварката и пластмасова чаша, и излезе на балкона с изглед към плажа.
Макс го последва.
Денят бе прекрасен. Доста хладен, но ако се върнеше в спалнята, за да си вземе хавлиения халат, сигурно щеше да събуди Свет. А във втората баня нямаше хавлиени халати; вече бе проверил.
Отпи нова глътка кафе, намръщи се, докато преглъщаше, остави чашата, подпря се на перилата и погледна надолу към плажа.
Група ентусиасти по тениски и къси панталонки тичаха по плажа, водени от генерал-лейтенант Макнаб.
Спомените веднага се върнаха и Кастило си припомни как тичаше след бригаден генерал Макнаб из живописния Форт Браг. Генерал-лейтенант Макнаб държеше на физическата форма и най-вече на ранните сутрешни кросове.
— Не мога да повярвам, че не съм призован да търча тази сутрин — обърна се той към Макс, който не отговори.
Бързо се сети за отговора. „След като генерал-лейтенантът мисли, че хора на ФБР наблюдават самолета, за да ме открият, не, за да ме задържат, значи има голяма вероятност да наблюдават и спа център «Портофино» пак по същата причина.“ Някой звънна на вратата и прекъсна мислите му.
— Това, Макс, са или хората на ФБР, или по-малката вероятност е Макнаб да е изпратил някой да ме изкара да търча по плажа.
Кастило доста се притесняваше от първата възможност — защото тя бе особено опасна за Светлана — и тръгна с бърза крачка да отвори, преди да се звънне отново.
Отвори широко.
— Добро утро, господине — поздрави тъмнокос четиринайсетгодишен младеж. Беше в зелени панталони и чисто нова тениска с крила на военноморската авиация и надпис „АМЕРИКАНСКИ МУЗЕЙ ПО АВИАЦИЯ“.
— Да не би да ви събудих, господине? — попита любезно Рандолф Дж. Ричардсън IV.
— Не, Ранди, трябваше да стана, за да отворя. Влизай.
Стиснаха си ръцете доста официално.
— Благодаря, господине.
Макс се изправи на задните си лапи, а предните опря на раменете на Ранди и доволно облиза лицето му.