— С баща си ли си? — попита Кастило.
— Наложи му се да дойде, за да вземе автомобил и да посрещне някого на летището.
— Да, така беше, забравил съм.
„Полковник Дж. Портър Хамилтън от Армейския институт по медицински изследвания щеше да кацне в 08:15.“
„Макнаб е изпратил Праведния Рандолф да го посрещне.“
— Казах му, че сте звънели и сте казали, че искате да ме запознаете с генерал Макнаб.
„Какво, по дяволите, трябва да означава това?“
— Защо, Ранди?
— Иначе нямаше да ме доведе.
— А ти защо искаше да дойдеш?
— Имам два въпроса, господине.
Кастило даде знак на момчето да седне на едно от канапетата.
— Закусвал ли си?
— Не съм, господине.
— И аз не съм. Менюто на рум сървис е на масата — посочи Чарли. — Ти избери.
— Благодаря, господине.
Взе менюто от масичката и се зачете.
— Хареса ли нещо? — попита след малко Кастило.
— Да, господине. Имат палачинки с черно брашно и истински кленов сироп от Върмонт, не е обикновеният с меласа, дето го наричат сироп за палачинки.
— Звучи добре. Значи това ще похапнем. — Той замълча. — Какви са въпросите, Ранди.
— Какво става тук, господине?
— Не те разбирам.
Ранди сви рамене.
— Последното, което чух, беше, че ви изритват от армията.
„Мили боже!“
— Това откъде го чу?
— Миналата седмица татко се прибра…
„Той не ти е баща.“
„Аз съм истинският ти баща.“
— И каза на мама, че ви изритват от армията. Негов познат, който работел в Пентагона… полковник Ремли…
— Познавам полковник Ремли — отвърна спокойно Кастило.
— Той му казал, че генерал-лейтенант Макнаб го бил изпратил в Аржентина, за да ви накара да подпишете документите.
Кастило мълчеше.
— А сега ви намирам заедно с генерал-лейтенант Макнаб.
— Ранди, онова, което си разбрал, онова, което баща ти е разказал, се нарича „неточно съобщение“. Аз се пенсионирам.
— А снощи, когато се върна в мотела, бях в банята. Чух го да казва на мама, че не било за вярване, но сте били направили парти с Макнаб в ресторант „Макгуайър“.
— Това е така. И баща ти беше поканен, разбира се, но предпочете да остане с теб и майка ти.
— Как ще се пенсионирате? Та вие нямате достатъчно години служба, за да се пенсионирате. Нали сте съученици с татко?
„Как ли пък няма да лъжа собствения си син, като му кажа, че съм «психически нестабилен», затова не мога да остана на активна служба.“
„Дяволите да ги вземат бюрократите и тъпият копелдак Ремли!“
— Пенсионирам се по здравословни причини.
— Какво ви е?
„Мама му стара!“
Вратата се отвори и двамата автоматично се обърнаха натам.
— Добро утро — поздрави Светлана от вратата на спалнята.
Беше се увила в хавлиен халат и прокарваше четка през лъскавата си коса.
Ранди любезно скочи на крака.
— Ранди, това е госпожица Барлоу — представи я Кастило. — Свет, това е…
— Знам кой е — усмихна се топло тя и погледна от единия към другия. — Щом видях тези очи, веднага се сетих.
„Мама му стара!“
Светлана забеляза изражението по лицата и на двамата, но не разбра. Усмивката й изчезна.
— А, значи не си синът на Карлос, който живее с майка си и съпруга й?
„Това пък откъде го е разбрала?“
„От мен, разбира се, как откъде, глупако?“
„Нали аз й казах — и сигурно Певснер и кой ли още не — че имам син, който живее с майка си.“
— Е, това отговаря на повечето от другите ми въпроси — призна Ранди.
— Какво? — попита Кастило.
Ранди го погледна в очите.
— Като например защо съм истинско копие на баща ви, подполковник Кастило? Защо бабчето настоява да й казвам „бабче“. Защо…
— Той не знаеше ли? — възкликна ужасената Светлана. — О, Карлос!
— Не, госпожо. Не знаех. Но ми се струва, че всички останали знаят. Дядо Уилсън е знаел още открай време. Предполагам, че и мама знае…
— Ранди! — започна Кастило.
— Защо, по дяволите, не ми е казал никой? — попита момчето.
Кастило забеляза, че е готов да се разплаче.
— Според мен баща ти не знае — обясни тихо той.
„Самата истина.“
„Едва ли Праведния Рандолф ще повярва, че съпругата му е преспала с мен.“
„Още по-малко би приел, че детето, за което вярва, че е направил по време на медения им месец, е мой син.“
— Това признание ли е, подполковник Кастило? Наистина ли съм вашето копеле?
— О, Ранди! — ахна Светлана.
— Защо, по дяволите, не си ми казал? — попита той с разтреперан глас. — Що за човек би…
— Млъкни! — нареди Кастило.
И Светлана, и Ранди го погледнаха шокирани.