— Често казвам, че когато не знаеш какво да кажеш, най-добре е да кажеш истината. Ще можеш ли да приемеш истината, Ранди?
Момчето кимна.
— Добре, да започнем с тази работа, че си копеле.
— Карлос! — възмути се Светлана.
— Родителите ми не бяха женени. Така че аз съм копеле. Човек се научава да живее с този факт. Мама много ме обичаше, аз нея също. Сигурен съм, че и баща ми щеше да ме обича, но така и не е разбрал за мен. Бил е убит, преди да се родя.
Чарли погледна Светлана.
— Бил е пилот на хеликоптер във Виетнам, Свет. А дядото на Ранди му е бил втори пилот.
— Във Форт Райкър — обади се Ранди — има снимка на двамата, сложена на сградата, наречена на името на бащата на подполковник Кастило — или може би трябва да кажа на другия ми дядо? Спечелил е Медал на честта. Много приличам на него. Да не би да си мислил, че никой няма да разбере?
— Аз самият не знаех, допреди да дойда заради срещата със семейство Мастърсън и семейство Лоримър — да, Свет, нашият посланик Лоримър — скоро след урагана Катрина.
Погледна Ранди.
— Кълна ти се, че не знаех за теб, Ранди. Стана още по-зле, когато бяхме край Мисисипи и посланик Лоримър ми каза: „Синът ви има вашите очи.“ Тогава му казах, че нямам син.
— Господи! — въздъхна Светлана. — Ти наистина не си знаел.
— Така разправя — подхвърли саркастично Ранди.
— Отклоних се — рече Кастило. — Исках да кажа, Ранди, че не ти съчувствам кой знае колко. Майка ти те обича, все още е до теб. Моята почина, когато бях на дванайсет. Не познавам баща си, докато ти имаш до себе си един добър човек, който си мисли, че ти е баща, и те обича.
— Ти, кучи сине…
— А, не — отвърна Кастило по-спокойно, отколкото очакваше. — Не съм кучи син, нито пък ти. Майка ми беше точно обратното на кучка, също и твоята. Можеш да мислиш за мен каквото пожелаеш, но никога не ме наричай по този начин. И не позволявай никой да те нарича така.
Момчето го погледна гневно, но не отговори.
— Разбра ли ме, Ранди? Отговаря се с: „Да, господине!“
След дълго мълчание момчето кимна.
— Да, господине.
— Това съвсем не означава, че съм човек на принципите и чиста душа — продължи Кастило. — По-скоро обратното, както много хора, включително и майка ти, са научили от горчив опит. И тъкмо затова майка ти, когато е открила, че ти си на път…
Чарли замълча. Намръщи се и се опита да си събере мислите.
— Лъгал ли съм майка ти? Да. Наливах ли я с мартинита, след като много добре знаех как ще й подействат? И още как. Оставих ли я да си мисли, че след като съм възпитаник на „Уест Пойнт“, имам морални задръжки също като баща й и лейтенант Рандолф Ричардсън III — че няма да лъжа, да мамя и да открадна от нея онова, което исках? Да, точно така стана. Сега разбираш ли?
Ранди го наблюдаваше с напълно безизразно лице.
— Майка ти е трябвало на направи труден избор. Трябвало е да реши кой ще бъде по-добър баща на детето, което носи — един почтен човек, който я обича, или…
— Теб — довърши Ранди.
— Или човек, който ще я лъже и ще получава каквото иска, без дори да се замисли. Очевидно е, че е направила добър избор.
Момчето продължаваше да го гледа.
— Така че сега и ти, Ранди, трябва да вземеш решение. Можеше да потънеш в самосъжаление — „горкичкият аз“ — и да разкажеш на абсолютно всички: на майка си, на дядо си, на мен, на бабчето, че мъжът, когато наричаш чичо Фернандо, те е насилил. Тогава ще бъдеш наранен, много наранен, не само ти, но и мъжът, който е напълно невинен, който ти е бил баща през целия ти живот. Той не го заслужава.
Кастило остави момчето да помисли.
— Или пък… можеш да запазиш тайната.
След като наблюдава Кастило цели десет секунди, Рандолф Дж. Ричардсън IV се намръщи и изломоти:
— Трябва да отида до тоалетната.
Кастило посочи вратата на банята и момчето хукна натам.
Едва затворил вратата и го чу как повръща.
Кастило погледна Свет.
— Мили боже — рече тихо той.
— Каква част от всичко, което му разказа, е истина? — попита тихо тя.
— Не знам, мила. Дори не знам какво точно казах, нито пък откъде дойдоха тези приказки, устата ми се движеше на автопилот.
Тя докосна бузата му.
Чуха, че момчето пуска водата няколко пъти, след това Ранди излезе. Новата му тениска беше почти мокра.
„Не е стигнал до тоалетната, преди да повърне. Изцапал се е.“
„След това е изпрал тениската.“
„Какво направих?“
— Да ти дам ли тениска? — попита Кастило.
— Тогава баща ми ще пита какво е станало с тази — отвърна той. — Тя бързо ще изсъхне.
— Логично. Ти решаваш.
Момчето го погледна в очите.
— Ти наистина си невероятен кучи… копеле, както сам каза, защо да ти вярвам?