— Ти решаваш, Ранди — отвърна спокойно Кастило.
Ранди се замисли и кимна.
— Въпреки всичко не мисля, че си лъжец.
— Ако включим бабчето, Макс и Светлана, ставате трима срещу целия свят.
— Това ли е истинското ти име? Светлана?
— Да.
Той погледна отново Кастило.
— Ще ми кажеш ли какво става тук?
— Не.
— Трябваше да се сетя, че приказките, дето уж те изхвърляли от армията, са пълни глупости.
— Защо?
— Когато бяхме в къщата на бабчето, дядо Уилсън каза, че не трябва да те разпитвам какво точно правиш в армията. Каза, че не можеше да говориш по този въпрос, че си разузнавач. Каза още, че генерал-лейтенант Макнаб му е казал, че си един от най-добрите, които познава.
На Кастило му трябваха цели петнайсет секунди, за да се овладее.
Най-сетне заговори:
— Ранди, дядо ти и генерал-лейтенант Макнаб, това е само между нас двамата, доста обичат да си пийват. А когато си пийнат, говорят какво ли не.
Момчето му се усмихна.
Чарли се обърна към Светлана.
— Двамата с Ранди се канехме да закусваме. След това ще открия трола в пещерата му и ще го запозная с Ранди. Искаш ли да закусиш с нас и да дойдеш после при него?
— Трол ли каза? Наричаш генерал-лейтенант Макнаб трол? — ахна Ранди.
— Само зад гърба му — призна Кастило.
— Тук предлагат ли от онези палачинки с дървесна кръв? — полюбопитства тя.
Ранди я погледна учудено, след това се сети.
— Ако питате за палачинки с истински кленов сироп, да, госпожо, предлагат.
— Би ли звъннал на рум сървис, Ранди? — помоли Кастило.
— Да, господине.
— А докато той звъни, Карлос, любими, ти си обуй панталоните.
(Три)
Не се наложи да търсят трола в пещерата му.
Тъкмо довършваха закуската си, когато на вратата се почука. Кастило отвори и генерал-лейтенант Брус Дж. Макнаб влезе в камуфлажни дрехи, последван от подполковник Питър Удс и майор Хоумър Фостър, и двамата облечени като шефа си.
— Виждам, че греша — рече вместо поздрав Макнаб. — Случва се от време на време, макар да се говори друго.
— Кое, господине?
— Не си лежиш в леглото. Обзаложих се с Фостър десет към едно, че ще трябва да те изхвърлим от леглото и да те чакаме да се натъпчеш.
Макнаб влезе в хола.
— Имате вид на човек, който се кани да щурмува Багдад — отбеляза Светлана.
— Добро утро — поздрави Макнаб. — Вече съм го правил два пъти. — Обърна се към Удс. — Викни и останалите тук.
— Слушам, господине, отвърна Удс и се насочи към телефона.
Макнаб забеляза Ранди.
— А пък аз си мислех, че младите дами се обличат в мокри фланелки — изви вежди той.
— Господин генерал-лейтенант — започна Чарли, — това е Рандолф Ричардсън Четвърти.
— Наистина ли? — попита Макнаб. Погледна Кастило. — Познавам баща ти.
„Мили боже!“
„Всички ли са знаели освен мен?“
Макнаб отново насочи вниманието си към момчето.
— И дядо ти, разбира се. Ако обещаеш да предадеш на генерал Уилсън много поздрави, аз ще ти обещая да запазя в тайна предпочитанията ти към мокрите тениски.
Ранди се ухили, когато Макнаб стисна ръката му.
— Добре, господине.
— Докато чакаме останалите, много ти благодаря за чашата кафе, която се канеше да ми предложиш, подполковник Кастило.
— Разбира се, господине. Ще поръчам веднага, господине.
— Нека Удс се заеме. — Обърна се към адютанта си. — Питър, поръчай, ако обичаш, кафе и нещо сладко за закуска. Поничките да са с много захар.
— Слушам, господине.
— Захарта влияе по ужасен начин на тялото ти, Рандолф. Нали не те наричат Рандолф?
— Ранди, господине.
— И така, Ранди, избягвай я, доколкото е възможно. Но пък захарта те зарежда. Получаваш неочакван прилив на енергия. А неочакваният прилив на енергия е точно това, от което се нуждае разнородният ни екип.
Погледна Кастило.
— Както на подполковника му е известно, сутрешното тичане зарежда мозъка с кислород. Тогава мозъкът функционира по-ефикасно. Някои хора, Ранди — нищо лично — са си седели в хотелската стая и са се тъпкали, докато други са тичали по плажа.
В 08:50 всички, присъствали на последното събрание, се бяха събрали и пиеха кафе.
В 08:55 на вратата се звънна. Майор Фостър отвори. Двама офицери с колосани ризи, изгладени панталони и сака, влязоха в апартамента.
Единият бе подполковник Рандолф Дж. Ричардсън III. Другият бе много слаб, много висок, с лице като на аскет, по-черен дори от чичко Рем. Униформата бе безупречна и личеше, че е полковник от Армейски медицински център, спечелил три отличия. Носеше отличителния знак на парашутист.
Полковникът се огледа, за да открие човека с най-висок чин, на когото да отдаде чест, огледа насъбралите се, които сърбаха кафе и дъвчеха понички, и най-сетне забеляза висшия офицер. Той бе на длани и колене, стискаше нещо в зъби и ръмжеше заедно с Макс.