Макнаб замълча и погледна Милър.
— Майоре, нали не си въобразявате, че след като са ви простреляли в пустинята, някой ще ви пусне да обикаляте конгоанската джунгла с Финеас и чичко Рем?
Обърна се към полковник Хамилтън.
— Едрият е чичко Рем, полковник, грозният е Финеас Деуит. — Той ги посочи. — Едва ли има някой, който да знае повече от тях двамата за тази част на Африка. С вас стават трима.
— Всъщност, господине — призна Хамилтън, — помня господин Деуит. Бяхте в хотел „Ла“ в Буджумбура, нали, господин Деуит?
— Да, господине — потвърди Деуит. — Често отсядах там. Само че аз не ви помня.
— Стараех се да се представям за тутси — обясни Хамилтън.
— Значи ставаме двама, господине. Не говорех киняруанда, затова гледах да си затварям устата.
— Господин генерал — започна да обяснява Хамилтън, — сигурен съм, че господин Деуит знае не по-малко за района от мен, следователно аз…
— Не разбирате защо сте ни необходим ли? Моля ви, полковник, имайте малко търпение.
— Добре, господине. Споменахте за химически…
— Помолих ви любезно, полковник, да проявите още малко търпение.
— Разбира се, господин генерал-лейтенант.
— И така, Бритън е във Филаделфия. Милър е във Вашингтон, а подполковник Кастило — и „Лиър“-ът — са тук, в Пенсакола. Вечерта, поне така предполагам, хората на ФБР ще имат по-важни задачи, отколкото да се мотаят на летището в Пенсакола и да се оглеждат за вас. Вече ще са научили, че „Гълфстрийм“-ът е в Балтимор. Както казах, на хората в нашия бизнес често им се налага да будуват в тъмните нощи. И така, Чарли, изчакваш да стане тъмно и заедно с двамата Барлоу, ефрейтор Брадли и Джак Дейвидсън отивате на летището.
— Добре, господине.
— Имам два въпроса. Ще разполагате ли с достатъчно охрана? Можеш ли да кацнеш във фермата по тъмно?
Кастило погледна Дейвидсън.
— Както знаете, господине, открай време се притеснявам заради Джак, но след като до мен е ефрейтор Брадли, всичко ще бъде наред.
Присъстващите се разсмяха. Дейвидсън му показа среден пръст.
— Ще звънна на някого — най-вероятно на братовчед си Фернандо — и ще помоля да осветят пистата. В най-лошия случай ще се отклоня до Мидланд. Там „Лиър“-и кацат незабелязани както „Хатерас“ и „Бъртрам“ в Лодърдейл. Няма проблем.
— Сега остават те двамата — кимна Макнаб към Едгар Дешамп и Алекс Дарби. — Ти решаваш, Чарли, кой идва с теб.
— Според мен Едгар решава — заяви Кастило.
— Алекс отива във Фулда или ако предпочиташ, Марбург, за да се оправи с твоя човек там — отвърна незабавно Дешамп. — Аз заминавам за Виена или Будапеща, или където се е заврял чичо ти Били. Става ли така, Алекс?
Дарби кимна.
Кастило едва сега забеляза, че Дешамп за пръв път проговаряше тази сутрин.
„Не че е притеснителен, нито пък Дарби.“
„Никой от присъстващите не е притеснителен, напротив.“
„Означава, че са съгласни с казаното от Макнаб.“
„Господи, какъв човек!“
— Комуникации? — попита Макнаб.
— Има радио в офиса на Гьорнер — отвърна Кастило, — и Шандор Тор има радиостанция.
— Трябва да направим нещо за Алойшъс. — Погледна Удс. — Питър, изпрати на господин Кейси нова Зелена барета.
Подполковник Питър Удс се усмихна.
— Слушам, господине.
— Старата му е доста оръфана — намеси се Чарли.
— Всички комуникации ще минават през Д’Алесандро — продължи генерал-лейтенантът. — Щом излезем оттук, няма да знам къде се намирате, нито пък какво правите, освен че сте пръснати къде ли не.
— Така е, господине.
— Вие двамата няма да се затрудните да отидете до Германия, или където е, Кочиан.
Дешамп и Дарби кимнаха.
— А, да, шефче, предполагам, благотворителният ти фонд ще се погрижи двамата динозаври да пътуват в първа класа.
— Разбира се, Едгар. Как сте с парите?
— Засега не са отказали да приемат кредитната ми карта.
Макнаб погледна Кастило.
— Още нещо, подполковник, още няколко подробности. Деуит, чичко Рем заминават за Браг с нас. В Браг… — Той се обърна към Хамилтън. — Откога не си шетал в женското царство, подполковник?
— Ами… от известно време, господин генерал-лейтенант.
Кастило не успя да прецени дали Хамилтън е ядосан, дали му е забавно, или е решил, че въпросът изобщо не е на място.