Прожекторите на пистата в „Дабъл Бар Си“ бяха запалени след доста груб и твърде невъзпитан разговор между двамата братовчеди — подполковник Чарли Кастило и господин Фернандо Мануел Лопес — проведен преди трийсет минути.
— Ало?
— Господин Фернандо Лопес, ако обичате. Звъня от Белия дом.
— Да, сигурно.
— Вие ли сте господин Лопес?
— Признавам без бой.
— Свързах ви с господин Лопес, подполковник.
— Фернандо?
— Мама ти стара, гринго. Тъкмо заспивах.
— Благодаря ти, че сподели този факт с мен.
— Не можа ли да почакаш до утре сутринта? Да не би вече да е съмнало?
— Трябва да включиш прожекторите на пистата в „Дабъл Бар Си“.
— Тогава позвъни в ранчото и кажи: „Пуснете прожекторите на пистата.“
— Нямам номера.
— Да не би да си на път към ранчото?
— Не, но мислех, че ще бъде доста забавно да те събудя, за да те накарам да пуснеш лично прожекторите и да уплашиш гърмящите змии, които се припичат на тях през деня.
— Не само че си дрънкало, гринго, ами си и пълен досадник, да знаеш.
— Имам трийсет минути, дебелако. Обади се в скапаното ранчо и накарай някой да пусне скапаните прожектори. И не казвай на никого, че си идвам.
— Защо ли не се изненадвам?
— Ако прожекторите не са пуснати, когато пристигна, ще кажа на Мария, че пак си щипал задниците на русокоси сервитьорки.
— Нещастник. Хайде, затваряй, за да се обадя в ранчото.
— За мен беше удоволствие да си побъбрим, тлъсто изчадие. Край на връзката.
В края на разговора Светлана Алексеева, която седеше на мястото на втория пилот в „Лиърджет“-а, попита, обзета от любопитство:
— Карлос? С кого говореше?
— С братовчед си Фернандо. Той ми е по-скоро като брат. Много готин човек.
След това включи микрофона и любезно помоли въздушен контрол за разрешение да не каца в Мидланд, а на частна писта наблизо.
Два „Юкон“-а ги чакаха пред хангара.
Кастило слезе последен от самолета. След като затвори вратата и сложи клинове под гумите, а след това затвори тежката врата на хангара, ниска едра мургава жена слезе от единия „Юкон“ и хукна към него.
— Карлос — провикна се тя, стисна лицето му между дланите си и го целуна с обич.
— Свет — представи я Кастило. — Това е Естела. Тя управлява това място от… открай време. Естела, това са приятелите ми Сюзън Барлоу и брат й Том. — Посочи Дейвидсън и Брадли. — Познаваш Джак и Лестър. Те ще останат у нас две седмици и не искаме никой да разбира.
Тя не се изненада никак. Без да каже и дума, подаде ръка на всички.
— Е, да вървим вкъщи и ще ви направя нещо за ядене. Ернесто ще ви донесе багажа.
— Съжалявам, че нямаше повече — обясняваше Естела, подпряла ръце на ханша, докато оглеждаше масата, след като групата се нахвърли върху пържолите, яйцата и салатата „Цезар“. — Само че Фернандо се обади преди малко.
— Беше прекрасно — кимна Светлана.
— Ще настаня Лестър и сержант Дейвидсън в стаите, в които обикновено спят — заяви Естела, — господинът ще бъде в последната стая отдясно, а дамата — в съседната.
„По дяволите, помисли си Кастило. Хващай бика за рогата.“
„Няма да се крия в собствената си къща. Освен това бабчето я няма.“
— Естела — започна той, — дамата ще остане при мен.
Естела го погледна ококорено, след това се прекръсти.
— Естела — обади се Дмитрий Березовски, — аз съм й брат и също като теб съм християнин. Знам как ти се струва, но открих спокойствие в Светото писание, което ни призовава да не съдим, за да не бъдем съдени.
Естела погледна първо единия, след това другия.
— Само доня Алисия да не разбере — заяви притеснено тя. — Или пък Фернандо. Или, да пази господ, Мария!
— Добре — заговори двайсет минути по-късно Кастило. — Радиото е монтирано. От утре сутринта до него да има човек по двайсет и четири часа на ден. Това означава, че трябва да научим Дмитрий и Свет да го използват.
— Само Дмитрий, Карлос. Свет вече знае как да работи с него.
— Тогава само Дмитрий има нужда от инструктаж — кимна Кастило. — Освен това, старши сержант, трябва да направим график за дежурствата.
Дейвидсън кимна.
— След закуска утре, когато имаме необходимото — принтери, скенери, касетофони и каквото още е необходимо, след като ефрейтор Брадли ги одобри, Дейвидсън или Брадли, или и двамата, отиват до Мидланд, за да открият магазин за офис оборудване или нещо подобно, откъдето да купят всичко, което ни е необходимо. След това се настаняваме в библиотеката. Чак след това можем да седнем да си клатим краката, докато чакаме доклад от другите за онова, което предпочитах да свърша сам.