Светлана затегна халата и скръсти ръце.
— О-па.
— Изненада, Казанова — поздрави Фернандо.
Брадли се намеси:
— Господине, господин Д’Алесандро се обажда. Каза, че било важно.
— Забаламосай го няколко минути, Лес.
— Слушам, господине.
Лестър бързо излезе.
— Не знаех, че си тук, бабче — призна Кастило.
— И на мен така ми се струва — обади се Мария.
— Нито пък ти — добави Чарли.
— Тъкмо си приказвахме със Светлана — обясни доня Алисия. — Фернандо и Мария бяха така любезни да ме докарат и тъкмо се канеха да си тръгват.
— Да не би ти да оставаш? — попита Фернандо.
— Трябва да поговоря с Карлос — заяви доня Алисия. — Насаме.
Фернандо започна да обяснява:
— И едно време казваше същото, когато спипаше грингото да върши някоя магария. Сега ще го завлече в обора и ще му съдере кожичката.
— Ще накарам някой да ме докара — продължи доня Алисия. — Вие с Мария се връщайте при децата.
— Няма да мръдна оттук, докато не науча как са се запознали подполковниците — заяви Мария. — Да не би да сте стари колеги от армията?
— Нещо такова — отвърна Кастило. — Аз имам самолет. Ще закарам бабчето.
— Видях един „Лиър“ в хангара — рече Фернандо. — Какво стана с твоя „Г-III“?
— Трябва да се обадя по телефона — заяви Кастило и избегна въпроса. — Извинете ме.
— Може ли да остана, Карлос? — попита доня Алисия.
Той я погледна за момент.
— Как може да питаш, бабче? — тросна се той.
(Три)
— Извинявай, че те накарах да чакаш, Вик — започна Кастило. — Още спях.
— Разбрах — отвърна Д’Алеснадро. — Кога ще ме запознаеш с нея?
— Скоро. Виж, Лестър събира останалите, само още минутка.
— Нали всички знаят всичко?
— Абсолютно.
— Беше още момче, когато те научих на тези мурафети — продължи Д’Алесандро.
— А ти, Вик, все още имаше коса. Беше доста отдавна.
— Всъщност мислех си за онези дни днес сутринта, докато тичах по Смоук Бомб Хил с полковник Хамилтън.
— И генерал-лейтенанта ли?
— Нямам представа за кого говориш, подполковник — заяви Д’Алесандро.
Кастило даде знак на Брадли да въведе останалите в стаята.
— Всички са тук, Вик — заяви Кастило.
„Включително баба ми, която не мога да изгоня, защото не е руска шпионка. Аз съм този, който спи с руска шпионка. Тя ще остане тук с брат си, също руски шпионин, който току-що стисна ръката на баба ми.“
— Здравейте всички — започна Д’Алесандро. — Проблемът ни е полковник Хамилтън, с когото, както тъкмо казвах на Чарли, потичах тази сутрин. Той остана съкрушен, когато научи, че казармата, в която навремето е командвал взвод, е разрушена много отдавна. Освен това заяви: „Разбира се, че заминавам за Конго.“
Кастило го прекъсна.
— Няма начин. Може да отиде до Буджумбура, но дори и при този вариант ще ми бъде крайно притеснено.
— Ще трябва сам да му го кажеш, Чарли.
— Аз съм най-обикновен подполковник. Той е полковник. Накарай Макнаб да му каже.
— Кого?
— Генерал-лейтенант Макнаб.
— Той не ти ли каза…
— Какво да ми е казал?
— Генерал-лейтенантът вече не те познава — уточни Д’Алесандро. — Не те е виждал, откакто си заминал за Вашингтон преди куп време, и единственото, което е чул, че си загазил яко. Знае, че си отвлякъл двама руски шпиони от ЦРУ и отказваш да ги върнеш. Мисли, че си срам за униформата, и вече действа, за да те изритат от армията. Дори не му минава през ум да говори с теб, така че да не си посмял да му звъниш.
Кастило забеляза изражението на Светлана, а след това и на баба си.
— Бях забравил — въздъхна той.
„Спомням си, че ми каза: «От мига, в който излезете, нито знам къде сте, нито какво правите, освен че нагазвате в дълбоки води.» Само че досега дори не се бях замислял какво се опитва да ми каже.“
— Не забравяй такива важни неща, Чарли — предупреди го Д’Алесандро.
— Къде е полковник Хамилтън?
— Пратих го с хеликоптер в „Кемп Макол“. Реших, че като види на каква зверска тренировка са подложени момчетата в последния стадий на обучението, ще се откаже. Не съм обаче много обнадежден, Чарли.
— Върни го. Нека да се обади. Колко време ще отнеме?
— Приблизително час.
— Добре. Нещо друго?
— „Еър Танзания“ е боядисан и готов. Чичко Рем избира стрелците и е почти готов. Получихме картите от Военновъздушните сили в Хърлбърт и ти ги изпратихме. Лестър не ти ли каза?
— Още не. Налага се да отидем да купим принтери…
— И допълнителен драйв. Тези неща направо поглъщат байтовете.
— Няма да забравя. Това ли е всичко?
— Ще ти звънна веднага, щом върна Хамилтън в цивилизацията. Край на разговора.