— Подполковник, не сте в положение да настоявате за каквото и да било.
— Господине, както сам ми казахте, генерал-лейтенант Макнаб е бил принуден да предаде цялата операция на мен.
— Генерал-лейтенант Макнаб ми каза, подполковник, че дори да имаме несъгласия, не можем да се обърнем към него, за да ги реши, така че се налага да се справим сами.
— Така е, господине. Разбирам. Господине, позволете да кажа, че се смятам за ръководител на операцията, а вие, господине, сте най-ценният кадър, следователно е моя отговорност да защитя най-добрия си кадър.
— Коя година сте завършили академията?
— Випуск 90-та, господине.
— Не мога да повярвам на онова, което казахте. Вие сте възпитаник на „Уест Пойнт“?
— Така е, господине.
— Е, подполковник, освен ако правилата в нашата Алма матер не са се променили драстично от наше време, там все още се твърди, че по-висшестоящият командва.
„Сериозно ли, бе, Хамилтън?“
„По-висш от главнокомандващия няма.“
„Президентът е главнокомандващият, но това няма да го кажа.“
„Трябва по някакъв начин да накарам това копеленце да ми се разкара от пътя… Как да стане?“
— С цялото ми уважение, господине, това не се прилага в случаите, когато единият от офицерите е от действащите части, а другият от медицинския корпус. В този случай чинът на действащия офицер е по-висш.
— Господи, Кастило! Ти да не би да си въобразяваш, че ще замина за Конго с червен кръст на гърдите и кадуцей? Кадуцей ли беше? Така и не можах да запомня кое е множественото число. Да не би да си мислите, че ще започна да настоявам да ми се осигури защита от Женева, като се позова на някоя конвенция? Заминавам тежковъоръжен. Щом приключим разговора, господин Д’Алесандро ще ме научи да стрелям с „Мини Узи“.
Березовски забеляза изражението на Кастило.
Стисна китката му, а когато Чарли вдигна поглед, той му даде знак, с който искаше да каже: „Бавно, спокойно, кротко“ и се усмихна с разбиране.
— Много мило от страна на господин Д’Алесандро, господине.
От спикъра се разнесе сериозният глас на Д’Алесандро.
— Винаги се опитвам да помогна, подполковник Кастило. Знаете го.
Хамилтън продължи:
— Така че да си изясним нещата, Кастило. Според мен, когато моите хора…
„Заври си твоите хора в задника, Хамилтън!“
„Писна ми от тайните ти «хора».“
— … ми позволиха да участвам в тази операция, се знаеше, че генерал-лейтенант Макнаб командва. След като се оказа, че той има други задължения, командването преминава в ръцете на следващия по ранг офицер, който съм аз. Ще се обръщам към вас за съвети, разбира се. Имате ли проблем, подполковник?
Березовски докосна китката на Кастило отново и поклати глава.
— Не, господине, нямам.
Березовски вдигна палци към Чарли.
Той погледна Светлана. Не можа да определи дали тя го съжалява, или мисли, че продължението на разговора е нелепо.
— Чудесно, подполковник Кастило. Като се замисля, доволен съм, че този въпрос се изясни още отсега. Какво ще правим оттук нататък?
— Слушам ви, господине.
— Двамата с господин Деуит заминаваме за Вашингтон. Моите хора са ни уредили визи — обикновено отнема седмици не само за Танзания, но и за Руанда и Бурунди и — това ще ти хареса, Кастило: за Демократична република Конго. Само че не са могли да заобиколят изискването собственикът на паспорта лично да представи документите. След това трябва да отида до Форт Детрик, за да си взема оборудването.
— Оборудване ли, господине?
— Да, ще го взема. Господин Д’Алесандро ме увери, че стрелците ще го прекарат до Африка. Досега не бях чувал за „стрелци“, но след като лично видях „Кемп Макол“, съм доста обнадежден.
— За какво оборудване става въпрос, господине?
— За тестово. Всичко е в три големи куфара с меки страни. Да се изнесат през митницата, щеше да е голям проблем, но самолетът на вашите стрелци разреши проблема. В момента проблемът ни е как да ги прекараме от Форт Детрик дотук.
— Господине, аз мога да…
— Господин Д’Алесандро предложи двамата с господин Деуит да летим от Браг за Вашингтон още днес. В 16:20 има полет на „Делта“ за Вашингтон през Атланта.
Кастило мислеше бързо.
— Както обикновено, полковник, господин Д’Алесандро знае какво трябва да се направи. Ще помоля майор Милър — нали го помните, господине?
— Да, офицерът с раненото коляно.
— Ще помоля майор Милър да посрещне самолета ви, господине.
— Много сте внимателен, подполковник, но мога и сам да стигна от „Рейгън“ до дома, а ще бъда в компанията на господин Деуит. Така ще се опознаем преди пътуването.
— Господине, с цялото ми уважение държа да подчертая, че това е моето поле на експертиза.