— Сега там ли е?
— Не. Алекс каза, че се връща в хотела си, за да си събере нещата.
— Ако го видиш, кажи му да ми позвъни, моля те.
— А ти, ако разбереш нещо за двамата руски предатели, нали ще ми кажеш?
— Разбира се.
— Нали не мислиш, че някой ги е боднал във врата с игла? Да не би да са ги ликвидирали с гароти, а още никой да не е открил телата? Ще ми се лично да напиша тази статия. Ще я дам на вдовицата на Фридлер.
— Отивам да спя, Ото — отвърна Кастило. — Край на разговора.
— Карлос, стори ми се искрено учуден — отбеляза Березовски.
— Ти не си ли?
Березовски не отговори веднага.
— Ти си знаел за тази работа — заяви Кастило. „Разбира се, че си знаел“, помисли си той. — Знаел си, че Едгар се кани да види сметката на този тип, и не си ми казал.
— Защо, според теб, го е направил? — попита Березовски.
— Иска да си отиде с финес, да го запомнят и другите динозаври да го сочат като динозавъра, видял сметката на резидента във Виена седмица преди да се пенсионира.
Березовски поклати глава.
— Не е ли това? — сопна се Кастило. — Какво е тогава, дяволите да те вземат?
— Поговорихме… — започна Березовски.
Кастило забеляза, че Светлана кима.
— Кои бяхте? — прекъсна го Кастило. — Ти, Дешамп и кой друг? Ти ли, Свет?
— Да, Карлос, любими. И аз бях — призна тя.
— Още някой? — избухна Кастило. — Може би Лестър? Или Алойшъс?
Дейвидсън вдигна ръка.
— Мили боже! — възкликна той.
— Не споменавай напразно името господне! — нареди Светлана.
— Дразниш се, че употребявам без нужда името господне, но можеш кротко да обсъждаш нечие убийство? Мили боже!
Березовски продължи спокойно:
— Докато говорехме — и Дарби беше, Карлос — обсъждахме как да спрем убийствата.
Кастило не повярва на чутото.
— Да не би да искаш да кажеш, че сте решили, че това може да стане, като очистите онзи тип във Виена и подхвърлите визитката на представителката на ЦРУ? Обзалагам се, че когато пехотинецът е отворил вратата на таксито, визитката е била забодена на ревера на Демидов с роза.
— Не сме обсъждали как да бъде извършено, Чарли — обади се Дейвидсън. — Просто се разбрахме, че трябва да се свърши.
— И ти ли, Бруте? Мили боже, Джак. Никой ли не се поинтересува какво е моето мнение?
— Предупредих ги какво ще кажеш, Чарли. „Не.“ Прав ли съм бил?
— Много добре знаеш.
— Само че Дмитрий, Едгар и Йети също бяха прави — настоя Дейвидсън.
— Как, по дяволите, разбрахте?
— Карлос, любими, изслушай Дмитрий — помоли Светлана. — Моля те, любими.
— Целят съм слух — отвърна след малко Чарли и махна нетърпеливо с ръка.
Березовски кимна.
— Карлос, говори се, че германците и руснаците много си приличали. Затова по време на войните са били избити милиони и от едните, и от другите…
— Единственият извод, който мога да направя от това философско наблюдение, е: „И какво от това?“ — прекъсна го Кастило.
— Или падаме на колене пред враговете си, когато сме убедени, че няма начин да спечелим конфликт, или се опитваме да разкъсаме гърлата им, когато видим, че ни чака успех. Единственото време, когато между нас има мир, е, когато и двете страни разберат, че като причиняваш болка на другия, причиняваш болка и на себе си.
— В това има смисъл, нали? И ти скоро ще разбереш.
— Когато САЩ беше срещу СССР, се говореше за „взаимно разрушение“ — продължи Березовски. — Затова никой не изпрати срещу другия ядрено оръжие.
— Накъде биеш?
„Много добре знаеш накъде бие, глупако!“
Березовски понечи да каже нещо. Кастило вдигна ръка, за да го накара да замълчи.
— Трябва да ликвидираме някои от техните хора, за предпочитане онези, които са убили някои от нашите. Така ще им дадем да се разберат.
— В противен случай цялата тази работа няма да престане.
— Знам как действа умът на Путин — продължи Березовски. — Той ще прецени петте убийства, за които знаем — казвам „за които знаем“, защото съм сигурен, че има и други — и ще прецени, в зависимост от бързината и реакцията дали да има още, преди врагът да е определил цена, която той няма желание да плати.
— Част от цялата тази работа ме засяга лично, Чарли — намеси се Дейвидсън. — Нямам никакво желание да прекарам остатъка от живота си — независимо на кой слънчев бряг съм се изтегнал след пенсионирането — като надничам през рамо.
— Нито пък аз — добави Березовски.
Светлана не каза нищо, но очите й говореха: „Нито пък аз.“
„И аз не искам, дяволите да го вземат.“
Секси Сюзън ги прекъсна:
— Господин Левърет за ефрейтор Брадли, кодиране клас едно.