— Струва ми се, че това не е сложило край на разговора ви.
— Каза, че трябвало спешно да говори с теб, така че да бъдеш така любезен да му позвъниш, защото трябвало да говори с теб за Виена.
— Ако му позвъня, тъй като гаднярът притежава подслушвачите във Форт Мийд, ще разбере къде съм. Остави ме да помисля, Дик. Ще ти звънна.
— Измисли нещо, Чарли, ако не искаш да промени нареждането си да бъдеш открит, но не и задържан, и да спусне нова заповед, нещо от рода на „Оковете мръсника във вериги“.
— Ти откъде знаеш, че вече не го е направил?
— Допреди три минути — според инспектор Дохърти; говорих с него, преди да ти се обадя — нямаха подобна заповед. Дохърти каза, че им трябвало заповед, преди да те метнат на земята и да ти сложат белезници.
— Знам, че ще се повторя, но ми трябва време, за да помисля. Ще ти звънна. Край на разговора.
Алойшъс остави картите с лице нагоре.
— Имам три валета и две четворки — заяви той престорено невинно. — Как му се казва на това? Дали не беше „Заковах ви!“?
Придърпа парите към себе си.
— Няма ли да поговориш с въпросния Монтвейл, Чарли?
— Никак не ми се иска, но ако можех да измисля начин да не засече къде съм, щях да му позвъня.
— Искай и ще ти се даде. — Той се обърна към радиото. — Белия дом през „Венишън“.
— Веднага, доктор Кейси — отвърна секси Сюзън.
— Това удоволствие активира мобилен телефон в апартамент, който държим във „Венишън“ — обясни Кейси. — Разговорът не е кодиран — работя по въпроса — но показва на телефонната компания — и на Мийд, Ленгли, на всеки, който си вре носа, където не му е работата, че обаждането е от мобилен телефон във Вегас. Това е. Не знам колко стаи има във „Венишън“, може би две хиляди, но както и да е…
— Вие сте гений, господине.
— Белият дом.
— Обажда се подполковник Кастило. Свържете ме с посланик Монтвейл.
— По необезопасена връзка ли?
— Да, госпожо.
— Свързвам ви с посланик Монтвейл.
— Подполковник Кастило — предупреди секси Сюзън, — тази линия не е обезопасена.
— Обажда се Кастило. — Чуха гласа на Труман Елсуърт, дясната ръка на Монтвейл.
— През Белия дом ли? — попита Монтвейл и веднага след това по линията се чу гласът му. — Добър вечер, подполковник Кастило.
— До късно работите, господин посланик.
— Къде си, Чарли? Къде ли не те търсихме.
— Така ми каза и майор Милър.
— А на мен ми каза, че не знае къде се намираш.
— Така ли? Е, аз невинаги му казвам къде съм.
— Ти имаш ли представа какво се е случило във Виена тази сутрин?
— Какво?
— Австрийският външен министър е позвънил на американския посланик и го е попитал дали в името на международното сътрудничество има нещо против да изпрати консула, госпожица Елинор Дилуърт, да отговори на няколко въпроса на полицията.
— Да не би да става въпрос за същата госпожица, която ме обвини, че съм откраднал от нея руснаците? Какво е направила този път, да не би да е нагазила в още по-дълбоки води? В какво я обвиняват виенските ченгета?
— Не ме нервирай, Кастило, знаеш, че прекаляваш.
— Така е, господине, много се извинявам, господине.
Кастило забеляза, че Кейси клати глава, въпреки това продължава да се усмихва.
— Полицията иска да знае дали тя може да хвърли светлина защо визитката й е била на гърдите на Кирил Демидов, открит мъртъв, с гарота на врата, в едно такси точно пред американското посолство.
— Не мога да повярвам, че госпожица Дилуърт има нещо общо, дори копелето да е бил руският резидент, който е наредил семейство Кул да бъдат убити с гароти.
— Кой ти каза това? — сопна се Монтвейл.
— Имам си едни руски приятели. Те ми разказват какви ли не интересни нещица.
Чуха как Елсуърт се опитва да приглуши гласа си, след това Монтвейл попита:
— Какво, по дяволите, правиш в Лас Вегас?
Кейси се усмихна и вдигна палци към Кастило.
— Кой ви каза, че съм в Лас Вегас?
— Започвам да си мисля, че госпожица Дилуърт и още много други хора, включително генерал Макнаб, са прави.
— За кое?
— Че наистина премина границата този път.
— Не. Това си го измислихте вие, за да убедите Хари Уилън-младши от „Уошингтън Поуст“, че шантав тип като мен не е в състояние да отмъкне от нея руските предатели. Нали госпожица Дилуърт твърди, че са били в ръцете й? Забравихте ли вече?
— Държа да ти кажа, че госпожица Дилуърт е казала на полицията във Виена и на държавния департамент и, разбира се, на господин Уилън, че ако търсят хората, виновни за убийството на Демидов, трябва да започнат с теб и с лакея ти, господин Едгар Дешамп.