— Това ли се нарича лоялност към колегите? Мислех, че кадрите на Агенцията не се портят един друг.
— Да разбирам ли, че не знаеш къде е динозавърът?
— Може да е в Будапеща.
— Будапеща ли?
— Или пък в Буенос Айрес. Или пък някъде между Будапеща и Буенос Айрес.
— Не е ли с теб в Лас Вегас?
— Не съм казал, че съм в Лас Вегас. Вие предположихте, че съм там.
— Където и да си, ФБР накрая ще те открие.
— Обзалагам се, че има достатъчно доброволци, които да ме търсят в Лас Вегас. Кой ви каза, че съм там?
Кейси и Березовски се ухилиха.
— Добре, Кастило, достатъчно. Казах на директора на Централното разузнаване, че искам отделно разследване за обвиненията, направени от руските ти приятелчета, за тайния завод в Конго. Поне това успя да постигнеш, ако не те правят на глупак. Сега, поне според мен, е крайно време или да престанеш, или да млъкнеш.
— Това пък какво трябва да означава?
— Березовски и Алексеева трябва да се предадат на Агенцията.
— Няма да стане. Имат на Агенцията дори по-малко доверие от мен.
— Чарли, пет пари не давам къде по света си ги скрил. Кажи ми къде са и за броени часове ще изпратя самолет.
— Който сигурно ще ги пренесе до някоя от хубавите къщи в Мериленд, нали? Няма да стане, господин посланик. Ще ви кажа какво ще направя. След два дни, когато оправя нещата, ще ви изпратя всичко, което са ми казали за завода, който според Агенцията е напълно безобиден завод за риба. Освен това ще ви пратя и нещата, които съм успял да изровя.
Монтвейл мълча дълго.
— Изненадан съм. Мислех, че каквото и да кажеш и да направиш, не си в състояние да ме изненадаш. Трябваше да се сетя, че си забъркал нещо такова.
— Какво?
— Все още ли искаш да отидеш там, Джон Уейн? Да се метнеш на проклетия си кон и да препуснеш сред скапаните индианци. Да не би да си мислиш, че можеш да представиш пред президента тези измишльотини, смесени с простотиите, които са ти наговорили руските ти приятелчета? Да не би да си въобразяваш, че президентът ще каже: „Дадено, мой човек. Върви и дай на Агенцията да се разбере. Накарай Монтвейл да уреди всичко.“ А може би междувременно ще пренебрегнеш напълно разрухата, която ще причиниш.
— Нали нямаше да се ядосвате.
— Слушай какво ти говоря, Кастило. Ще заминеш за Африка и ще навредиш на президента единствено през трупа ми. Вече не разчитай на никакъв достъп до средствата, които аз контролирам.
— Беше удоволствие да си побъбря с вас, господин посланик — рече Кастило. — Край на разговора. — Чу прищракването и добави: — Кастило, край на връзката.
— След около минута — обади се Кейси — във „Венишън“ ще започне да звъни мобилен телефон. Никой няма да го чуе, защото е изключен от звук. Няма никак да се учудя, ако малко след това, въоръжени до зъби, господа с кофти костюми и слушалки не плъзнат из коридорите на „Венишън“. Нищо няма да излезе от цялата работа, тъй като намерих разрешение. Нали е много хитър номер, Чарли?
Кастило го погледна, но не каза нищо.
— Благодаря ти, Карлос — въздъхна Березовски.
— Защо? Казах ти, че няма да те предам на Агенцията, а това беше преди…
— Преди да те порази стрелата на Купидон ли? Не. Благодаря ти, че не ме изостави. Напомняш ми за Давид и Голиат.
Кастило го посочи с пръст.
— Я млъкни. — След това насочи пръст към Кейси. — А ти раздавай.
Доня Алисия и Светлана влязоха в библиотеката петнайсет минути по-късно. Бяха гледали стар филм с Пол Нюман по телевизията. Присъединиха се към играта.
Когато прекъснаха — малко преди полунощ, когато Лестър Брадли дойде да поеме смяната си — доня Алисия бе спечелила почти двайсет долара, а Светлана бе доказала, че не умее да губи, тъй като на два пъти запокити картите си на масата и избълва руски ругатни, които Чарли бе доволен, че баба му не разбра. Когато се изправи, на мониторите пишеше 50:45:15.
(Осем)
Кастило влезе в библиотеката с кана кафе.
Дейвидсън поклати глава.
— Това чудо не е гъкнало досега, Чарли.
Кастило остави каната на масата.
— Трябваше да кажеш: „Добро утро, господине. Надявам се господин подполковникът да се е наспал добре. Позволете да докладвам, че досега не сме получили доклади от нашия екип, господине.“
Дейвидсън му показа среден пръст.
— Чичко Рем каза седемдесет и два часа, господин подполковник.
Посочи часовника. Беше написано 41:40:40.
— Не сме ли прекалили с прецизността? Защо ни трябват и секундите?
— Не знам. Защото ги има.
— Да вземем да събудим Военновъздушните сили и да видим как харчат парите на данъкоплатците — реши Кастило. — К. Г. Кастило за полковник Торине. Първо ниво на секретност.