Деветият доклад бе единственият, който подполковник Кастило, военен авиатор с добър опит, разбра.
Трябваше да се опита да разбере силните страни и недостатъците на предложенията на Торине. Налагаше се да ги покаже на президента и не искаше да се направи на глупак, когато президентът започнеше да задава въпроси, на които той нямаше отговори.
Събра всичко, което му бе изпратил Торине, и копие от доклада на Пищовлията, подготвен по собствените му бележки от Фулда, и всичко, което бе научил от Дмитрий и Светлана. Отиде и седна на бюрото в стаята си, където се надяваше да бъде оставен на спокойствие.
Юнг трябваше да преработи доклада заради всичко, което бе започнало да пристига от Будапеща — Дешамп най-сетне бе пристигнал — но Юнг заяви, че първо трябва да „поогледа“, за да е сигурен, че точно това иска, вместо да продължи да прави нещо, с което може да изгуби времето на всички.
Тъкмо се бе настанил на бюрото и си бе налял чаша кафе, когато Светлана влезе в стаята. Беше сигурен, че тя ще се ядоса, когато й каже, че няма нужда нито от помощ, нито от компания.
— Джоел Исаксън те търси — отвърна тя.
(Десет)
Обратното броене на лаптопа му показваше 36:58, когато Чарли стана от бюрото и посегна към слушалката на радиото.
— К. Г. Кастило.
— Свързвам ви с подполковник Кастило, господин Исаксън — заяви секси Сюзън.
„Няма нужда да съм Шерлок Холмс, за да се сетя, че има нещо общо с президента. Нали Джоел е шеф на охраната.“
Потвърждението дойде веднага, когато Исаксън започна разговора си, като заяви:
— Чарли, преди пет минути ми се обади президентът.
Кастило изчака той да продължи.
— Питаше ме дали знам къде си. Когато му казах, че нямам представа, той помоли да те намеря. Отвърнах, а аз не лъжа президента, Чарли, че няма да мога. При което той заяви: „Пробвай, Джоел. Ако можеш, му кажи да ми се обади. Ако не можеш, обади ми се отново след десет минути.“ Аз, разбира се, се съгласих. Той затвори, а аз позвъних на Джак Дохърти, който ми каза да те потърся по радиостанцията. Джак също не може да лъже президента.
— Разбирам, Джоел. Съжалявам, че те забърквам.
— И аз съжалявам, Чарли. Какво да му кажа?
— Нищо. Ще му позвъня веднага.
— Белият дом.
— К. Г. Кастило за президента по обезопасена линия, ако обичате.
— Изчакайте за момент, подполковник. Имам специални инструкции…
„Какво означава «специални инструкции»?“
— Личната линия на президента — чу се гласът на изпълнителния секретар на президента.
„Частна линия ли?“
„Не е телефонът в кабинета му.“
— Обажда се подполковник Кастило.
— Подполковник, в момента президентът провежда важна среща в Овалния кабинет. Бихте ли ме изчакали секунда…
— Възможно ли е да ми кажете с кого е срещата?
Последва дълго мълчание.
— С държавния секретар, посланик Монтвейл и директорите на ЦРУ и ФБР. Президентът ми даде специални инструкции, ако някой позвъни за вас.
Последва ново дълго мълчание и тогава чу ядосания глас на президента:
— Какво?
— Свободен ли сте да разговаряте с подполковник Кастило, господин президент?
— Винаги. Чуваш ли ме, Кастило?
— Да, господин президент.
— Изчакай малко. Ще мина в малкия кабинет.
— Добре, господин президент.
Кастило бързо си представи какво става. Президентът на Съединените щати става от бюрото си — или от кресло, или канапе — и влиза в подобен по-малък кабинет отстрани на Овалния, известен под името Работен кабинет на президента, като оставя държавния секретар Натали Кохън, директора на ФБР Марк Шмит, директора на Централното разузнаване Джон Пауъл и директора на Националното разузнаване Чарлс У. Монтвейл, които веднага стигат до същия извод, че президентът не иска нито един от тях да чуе какво има да казва един нищо и никакъв подполковник. До един са побеснели и не могат да си намерят място.
— Добре, Чарли, ето ме.
— Да, господин президент.
— Сам ще се съгласиш, че Марк Шмит не приказва много цветисто — заяви президентът.
— Господине?
— Току-що каза нещо доста колоритно. Каза „Що се отнася до разни неуправляеми типове, в сравнение с Кастило, Оливър Норт е непоклатим и сигурен като Гибралтар“.