Светлана и доня Алисия го изпратиха до самолета. Брадли и Пищовлията се качиха на „Лиър“-а, а доня Алисия се върна в „Юкон“-а, докато Светлана и Кастило се сбогуват.
— Имам ужасното чувство, че няма да те видя повече, Карлос, любими — промълви Светлана.
— Стига глупости. Най-лошото, което може да ми се случи, е да пратят някой да ми се влачи по петите, докато мине церемонията по пенсионирането. Щом приключи, веднага се качвам на самолета и отлитам за страната на гаучосите, където стиковете за голф ме чакат.
— Как ми се иска да бях бременна. Поне щях да имам частичка от теб.
— Вече имам едно и май ми е предостатъчно.
— Всичко е наред, Карлос, любими. Беше ни хубаво заедно, а и двамата сме наясно с правилата на играта. Ще се моля за теб.
„Ако имаше полза, и аз щях да се моля.“
— Трябва да вървя, любима.
Целунаха се.
Никога досега не се бяха целували по този начин. Той се уплаши.
Последното, което видя, докато излиташе, бяха застаналите пред джипа доня Алисия и Светлана. Доня Алисия бе прегърнала разплаканата млада жена.
Кастило си каза, че е смешно.
„Йети е много по-висока и едра от бабчето.“
„Господи, та това е трогателно, не е смешно.“
„Ама и аз съм един коравосърдечен мръсник!“
(Единайсет)
Според плановете на Кастило, пътуването до Филаделфия трябваше да мине съвсем гладко — да заредят „Лиър“-а, да пуснат летателен план, да се качат в птичката и три и половина часа по-късно да кацнат в Града на братската любов.
Оказа се, че не е точно така. По източното крайбрежие времето беше кошмарно — разбра едва когато се опита да пусне летателния план — а между Мидланд и източното крайбрежие също не беше хубаво.
Мислеше да пристигнат във Филаделфия в 18:00, да проведат дълъг разговор с Джак Бритън, докато похапват омари за вечеря, а след това да си починат добре преди срещата с президента в девет.
Той не можа да излети от Мидланд почти до осем вечерта, а след това трябваше да се отправи на юг-югозапад от Мидланд към Хюстън, а след това на изток над Луизиана, Мисисипи и Алабама, после на север-северозапад към Норфолк, Вирджиния, към най-близкото летище до Филаделфия, където не приемаха самолети поради лошото време.
В 07:20 най-сетне получи разрешение от наземен контрол, а пътуването се оказа кошмарно.
По пътя ефрейтор Брадли успя да се свърже с Джак Бритън, който обеща да направи всичко възможно да ги посрещне, но тъй като пътищата бяха заледени, той се учуди, че летището все още функционира.
Бритън ги чакаше, когато кацнаха.
„Лиър“-ът разполагаше с гориво само за четирийсет и пет минути.
С Бритън бе главен инспектор Ф. У. Креймър, шеф на Бюрото за контратероризъм към полицията във Филаделфия. Важното бе, че Креймър бе изкарал голяма част от службата си в Десета група към Специалните части.
— Как е, Чарли? — попита Креймър. — До гуша ли ти дойде? Какво да направим за теб?
— Трябва да бъда в хотел „Фор Сийзънс“ в девет без пет, а ефрейтор Брадли и Пищовлията Юнг трябва да са там десет минути по-рано.
— Ще стигнем, но не мога да те вкарам. Президентът е в града и е отседнал там.
— Знам — отвърна Кастило.
— Защо не ги изпратим с патрулка? Ти ще пътуваш с мен.
— Може ли да използват стаята ти, за да монтират радиото, Джак?
— В никакъв случай — отвърна Бритън и подхвърли на Брадли магнитната карта. — Покажи я на портиера, ако стигнете преди нас. Той е пенсионирано ченге.
(Дванайсет)
От патрулната кола, Брадли и Юнг нямаше и следа, когато главен инспектор Креймър спря пред входа на „Фор Сийзънс“.
— Ще ги открием, Чарли — заяви Креймър. — Ти влизай. Не карай президента да те чака.
— Да влезе — нареди президентът на Съединените щати, когато човекът от Тайните служби обяви, че подполковник Кастило иска среща.
— Добро утро, господин президент — поздрави Кастило. Огледа стаята и добави: — Госпожо секретар, господа — на държавния секретар, директора на Централното разузнаване, секретаря на отбраната и посланик Чарлс Монтвейл.
— А ти, Чарлс, мислеше, че той няма да се появи — подхвърли президентът, погледна Кастило и добави: — Досега не съм те виждал небръснат, Чарли.
— Моля да ме извините за външния ми вид, господин президент.