— Не се притеснявай. Това, че не си бръснат, е едно нищо пред греховете, които господин Пауъл и посланикът твърдят, че си извършил. — Замълча и се обърна към човек от обслужващия персонал. — Донесете на подполковника чаша кафе. Струва ми се, че отчаяно има нужда от няколко глътки.
— Благодаря ви, господине, така е.
— Добро утро, Чарли — поздрави държавният секретар Натали Кохън.
Другите мълчаха.
— Добре, да започваме — разпореди се президентът, след като сервитьорът остави чаша кафе пред Кастило и излезе от стаята. — Започни отначало, Чарли, но максимално кратко. Имаш пет минути.
На Кастило не му беше трудно да започне. Беше очаквал подобен въпрос и се бе подготвил какво да каже.
Бяха му необходими повече от пет минути и дори не бе приключил, когато вратата се отвори и агент от Тайните служби надникна в стаята.
— Извинете, господин президент. Спипахме едно хлапе при асансьорите, което твърди, че бил бодигардът на подполковник Кастило. Освен това разправя, че бил от морската пехота. Каза, че носи нещо, което подполковник Кастило задължително трябвало да получи.
Монтвейл погледна агента и изръмжа:
— Мили боже! Ти сериозно ли?
— Според мен, Чарлс, той говореше на мен — обади се президентът и погледна Кастило.
— Това е ефрейтор Лестър Брадли, господине — потвърди Кастило.
— Да влезе. Не мога да пропусна възможността да видя бодигарда на подполковника.
— Слушам, господин президент.
Брадли влезе в стаята две минути по-късно. Носеше лаптопа на Кастило и доклада на Юнг, плана за операцията, подготвен от Торине, и слушалката на радиото.
Застана мирно и козирува пред президента, а президентът отвърна на поздрава.
— Ти си бодигардът на подполковник Кастило, правилно ли съм разбрал, синко? — попита президентът.
— Да, господин президент, така е, господине.
— За бога, че той още не е на възраст, за да гласува — намръщи се презрително Монтвейл.
— Така е, господине, още не мога да гласувам, въпреки това съм бодигард на подполковник Кастило.
— Два пъти е спасявал живота ми, така че остави го на мира, Монтвейл — сопна се Кастило, след това се усети. — Моля да ме извините, господин президент.
— След като ти е бодигард, значи знае за какво говорим.
— Да, господин президент, знае.
— Настани се, синко, искам да си кажем няколко думи, след като приключим.
— Слушам, господин президент.
— Добре, Чарли, продължавай. Времето изтича.
На Кастило му бяха необходими още три минути.
— Това е всичко, господине.
— Крайно време беше — изсъска посланик Монтвейл.
— Чарлс, млъкни, ако обичаш. Мисля — заяви президентът.
Трябваха му цели двайсет секунди.
— Накратко, Чарли — заяви президентът, — дори да повярвам на онова, което ми разказа, нямам достатъчно доказателства, за да наредя тайна мисия — или дори разузнавателен полет, може би единствено със сателит — за да проверим всичко.
— Господин президент, държа да кажа, че думите ви са истинско облекчение — заяви секретар Кохън. — Последствията, ако една наказателна мисия пропадне…
— В момента — прекъсна я президентът — отговорът е не, подполковник Кастило. Ще ти дам още един шанс да предадеш руснаците на Агенцията. Ако те убедят директора на Централното разузнаване, че има дори най-малък шанс това да е истина, ще дам разрешение за мисия в Конго.
— Господин президент, аз съм изпратил хора в Конго — призна Кастило.
— Какво, по дяволите, каза? — излая директорът на Централното разузнаване.
— Не мога да повярвам, Чарли — отвърна президентът. — Просто не е за вярване.
Кастило посегна към слушалката на радиото и пусна на спикър.
— К. Г. Кастило. Колин Левърет. Първо ниво на кодиране.
„Много добре знам, че часовете на Колин още не са изтекли, но моля те, господи, нека отговори.“
— Какво е това? — попита президентът. — Нещо като телефон ли?
Разнесе се гласът на секси Сюзън:
— Подполковник Кастило, свързвам ви с господин Левърет, първо ниво на кодиране.
— Здрасти, Чарли! Копеле недно… Нямаше ме един час.
— Къде си, чичко Рем?
— Кисангани. Искаш ли папагал?
— Това да не би да е някакъв шифър? — измърмори държавният секретар.
— Какво правиш в Кисангани? — попита Кастило.
— Полковникът имаше нужда от място, на което да разположи лабораторията си, затова наехме къща. Използва кухнята за лаборатория, а аз купувам папагали и ги тъпча в хола. Вече имаме петдесет и съм обещал да купя още сто.
— Чичко Рем, в момента съм с президента и други много важни хора…
— Господи! Нещо ми подсказва, че не ме бъзикаш.