Директорът на Централното разузнаване не остана доволен.
— Добре, господин президент.
Президентът погледна Кастило.
— Съжалявам, че се получи така, Чарли. Но лошите неща се случват на добрите хора.
Подаде ръка.
Кастило я стисна, след това двамата с Брадли излязоха.
(Тринайсет)
Кастило направи две обаждания по радиото от стаята на Джак и Сандра Бритън във „Фор Сийзънс“.
Първото бе до доктор Алойшъс Франсис Кейси, който съобщи на Кастило, че вместо да закара Дмитрий и Светлана в Козумел, ги е откарал във Вегас, и предложи на Кастило и той да отиде, докато нещата се оправят.
След това позвъни на майор Дик Милър в Звеното за организационен анализ. Излъга Милър. Каза, че ще му обясни всичко, когато има как, но в момента президентът искал и двамата да изчезнат, той заминавал за Вегас, предложи на Милър да отиде на международно летище „Балтимор/Вашингтон“, където ще бъде откаран с „Лиър“-а, да вземе „Гълфстрийм“-а и да дойде в Невада.
След това реши, че Джак и Сандра Бритън — не забрави и Пищовлията — също трябва да се порадват на културните предимства на Лас Вегас.
„Г-III“ излетя от Балтимор и четири часа и четирийсет минути по-късно кацна на „Макарън“. Докато беше над Пенсилвания, Кастило отново се обади на Алойшъс, каза му кой е на борда на „Гълфстрийм“-а и го помоли да резервира стаи.
— Това е последната ни екскурзия за сметка на благотворителен фонд „Лоримър“.
— Ще изпратя някой да ви посрещне — заяви Кейси.
В хангара на „АФК“ ги чакаше блестяща черна лимузина „Линкълн“ с надпис в златно „Венишън“ на вратите.
Сандра остана очарована.
— Винаги съм искала да ме сбъркат с рок звезда с петима любовници — призна тя.
Когато слязоха пред входа на „Венишън“, ги очакваше по един помощник-управител в сив фрак и раирани панталони.
— Позволете да ви заведем до стаите — предложи всеки от тях.
Кастило все още не се бе обръснал и се почувства неловко в елегантното фоайе, но прецени, че скоро ще бъде сам със Светлана, така че видът му няма значение.
— Насам, господине. Очакват ви. Влизайте направо — посочи помощник-управителят.
Кастило отвори вратата.
— Йети?
— Тук съм, Чарли — провикна се Алойшъс Франсис Кейси.
„По дяволите!“
„В момента хич не ми се слуша за военните подвизи на Алойшъс!“
Озова се пред стъклено стълбище, което отвеждаше към слабо осветен хол. Алойшъс Франсис Кейси и още шестима мъже, които не познаваше, бяха насядали на кръгло канапе, тапицирано със златно ламе.
Кастило заслиза, след това се сети, че познава двама. Том Барлоу и Джак Дейвидсън бяха седнали пред кръглото канапе. След това чу познат глас. Дейвидсън едва удържаше Макс.
„Какво, по дяволите, става тук?“, помисли си той, когато Макс хукна към него.
Тогава чак се сети, че познава и някои от другите. Единият бе истинска легенда, притежаваше четири — дали не бяха пет? — от най-лъскавите хотели в Лас Вегас.
„Не и този“, сети се той.
Другият бе известен инвестиционен банкер.
Трети бе изкарал огромно състояние от обработка на данни. Кастило си го спомни, защото бе завършил Военноморската академия.
Другите не ги познаваше.
— Ще пийнеш ли нещо, Чарли? — попита Алойшъс. — Май ще ти се отрази добре.
— Да, благодаря. — Погали Макс. — Как си, приятелче?
Сервитьор в раирани панталони и сиво сако взе поръчката му и я донесе за рекордно кратко време.
— Господа, след като подполковникът получи напитката си — започна Кейси, — предлагам да вдигнем тост за полковник Хамилтън, Финеас Деуит и невероятния чичко Рем. Те се справиха великолепно с операция „Риба“.
Мъжете вдигнаха чаши и се чукнаха.
— Чарли, чу се, че самолети „F-16A“, „F-15C“ и „F-15E“, водени от полковник Торине, са изпепелили завода за рибни консерви и са оставили след себе си зеещ кратер.
„Всички тези хора ли знаят за операция «Риба»?“
„Не мога да повярвам, че Алойшъс се е раздрънкал.“
„Или пък Дмитрий, или Джак. Ама какво, по дяволите, правим тук?“
— Моля, господа, обърнете внимание — продължи Кейси. — Рядко се случва Чарли да гледа така объркано.
— Добре, Алойшъс, вече достатъчно се бъзика с мен. Какво, по дяволите, става тук?
— Колко пъти, откакто се запознахте с полковник Хамилтън, ти се е искало да напсуваш „неговите хора“?
— Всеки път, когато ги споменеше. Какво от това?
— Това сме ние, Чарли. Ние сме хората на Хамилтън. А сега, след като вече си безработен, ни се иска да станем и твоите хора.