— Да, господине.
— Какво е толкова важно?
— Господине, питах се дали не ви трябва втори пилот за вашия „Гълфстрийм“.
Торине изви вежди и мълча дълго.
— Ти откъде знаеш за самолета? — попита накрая той.
— Видях ви на Андрюс, господине, докато го оглеждахте.
Торине поклати глава.
— Запомни, капитане, че не си ме виждал край никакъв „Гълфстрийм“ нито на Андрюс, нито някъде другаде.
— Слушам, господине.
— Все още ли пилотираш стария си самолет, Спаркман?
— Не, господине, през повечето време съм на дясната седалка на „C-20“ към президентския екип.
— Как попадна там?
— Нямах никакво желание, господине.
— Колко летателни часа имаш на „Гълфстрийм“?
— Малко над шестстотин.
Торине докосна върховете на пръстите си и изчака петнайсетина секунди, след това сви рамене и набра някакъв номер.
— Шефче, имаш ли малко време?
— Разбира се — долетя гласът на непознат човек.
— Обуй си обувките и озапти звяра. Идвам.
Торине поведе Спаркман по вътрешен коридор към затворена врата. Почука, но така и не изчака отговор, преди да отвори.
Спаркман се озова в още по-впечатляващ кабинет. Вътре се бяха настанили много едър чернокож мъж и по-дребен бял, огромно куче, което стискаше футболна топка в уста със същата лекота, с която друго куче би захапало топка за тенис.
Когато кучето видя Спаркман, то пусна топката, тръгна към Спаркман и оголи два реда блестящи бели зъби.
Белият каза на кучето нещо на чужд език и то приседна, затвори уста и подаде на Спаркман лапа.
— Стисни лапата на Макс, Спаркман — нареди Торине.
Спаркман се подчини.
Торине посочи първо чернокожия, след това и белия и ги представи.
— Майор Милър, подполковник Кастило, това е капитан Дик Спаркман, за когото смея да кажа, че господ сам го изпраща.
Спаркман видя името и чина на табела на бюрото. „Подполковник К. Г. Кастило.“
„По-нисък чин, помисли си той, докато Торине, полковник, го нарича «шефе».“
„Да не говорим, че офисът му е по-хубав, отколкото на Торине…“
— За съжаление, Джейк, имам лошия навик да оглеждам добре зъбите на харизания кон — отвърна Кастило и извади дълга черна пурета от кутията на бюрото.
— Помниш ли капитан Спаркман?
— Сетих се. Ти пилотираше „Гълфстрийм“-а, който ме откара до Форт Райкър, нали?
— Да, господине.
— Капитан Спаркман има почти шестстотин часа в дясната седалка на „Г-III“ — обясни Торине.
— Ясно! — отвърна подполковникът.
— Преди това е летял на „AC-130H“ в Хърлбърт — продължи да обяснява Торине. — Веднъж двамата с него обиколихме тихо и кротко Централна Америка.
— Ясно! — повтори подполковникът.
— На Андрюс ме е видял да обикалям нашата птичка.
— На кого разказахте за наблюденията си, капитане? — намеси се майор Милър.
— На никого, господине — отвърна Спаркман.
— А как успя да откриеш полковник Торине, капитане? — полюбопитства подполковник Кастило.
— Поразпитах, господине.
— А как успя да се промъкнеш покрай рецепциониста на входа? — продължи майор Милър. — Инструктиран е да казва, че не е чувал за полковник Джейк Торине.
— Рецепционистът точно това му е казал, но капитанът е настоял да позвъни по телефона, защото трябвало да ме види по изключително важен въпрос.
— Ясно — въздъхна за пореден път подполковник Кастило.
— И кой е важният въпрос? — изви вежди майор Милър.
— Че след като летя на дясната седалка на „Гълфстрийм“ — обади се Спаркман, — по-добре да е с полковник Торине.
— Ясно — рече за пореден път подполковник Кастило и погледна майор Милър, който се замисли за момент, а накрая сви рамене.
— Кажи ми, капитане — заговори Кастило. — Имаш ли някаква неотложна работа, лична, или служебна, която не ти позволява да отлетиш за Буенос Айрес утре сутринта?
— В 8:30 трябва да съм на борда за полет до Сейнт Луис.
— Джейк, звънни и съобщи, че капитанът има други задължения — нареди Кастило и се обърна към Спаркман. — Предварително държа да те уведомя, че всичко, което чуеш и видиш от този момент нататък, е строго секретно по заповед на президента, а наказанието е кастрация с тъп нож плюс затвор до края на живота ти. Сега вече мога да те поздравя с добре дошъл в Звеното за организационен анализ. Ще бъдеш най-опитният жокей на „Гълфстрийм“ и ще изпълняваш всички останали задачи, които ти бъдат възложени.
— Просто така ли? — заекна Спаркман.
— Просто така, Дик — разсмя се Торине.
— Върви да си събереш сак с цивилни дрехи — униформата няма да ти трябва — за една седмица, след това се върни — нареди Кастило. — Майор Милър ще те уведоми за всичко.