— Сандра, ти случайно знаеш ли испански? — попита Кастило.
— Защо питаш? Да не би това да е поредният минус в очите на Тайните служби?
— Да или не?
— Как, по дяволите, да предположи човек, че преподавателка по семантика би могла да знае испански?
Кастило заговори на испански:
— Това твоето намирисва на огнен испански темперамент.
Тя го погледна гневно, но след секунда избухна в смях.
— Така си е — отвърна на испански. — Говоря и класически, и мексикански, и пуерторикански, и с акцент като от Харлем. Твоят акцент какъв е?
— Мислех си, че звучи като на аржентинец.
Тя се замисли.
— Ясно — отвърна. — Става.
— Ходи ли ти се в Буенос Айрес?
— Не знам. Доколкото си спомням, една позната, също бивше ченге от Фили, я простреляха там.
— Би трябвало Джак да реши, но май няма да стане. Ти решаваш, Сандра. Или двамата заминавате за Буенос Айрес, или оставате и Джак продължава войната си с Тайните служби. Накрая ще изгуби въпросната война. Няма начин да го върнат в президентската охрана…
— Не е честно, Сандра — намеси се Макгуайър. — Но това е истината. Никой няма да рискува живота на президента или вицепрезидента. Трябва да ти кажа, че един мой стар приятел… — Той млъкна.
— Продължавай, Том — обади се Кастило. — Рано или късно ще разберат.
— Та един мой стар приятел падна от страничната стъпенка на лимузината на вицепрезидента. Никой не го беше грижа, че е заледено. Той просто падна. И веднага го отстраниха.
— И какво стана с него?
— В Буенос Айрес е.
— Да не би да се опитваш да ни подскажеш — попита с горчивина Бритън, — че Буенос Айрес е нещо като ГУЛАГ на Тайните служби? Там ли пращат всички неудачници от президентската охрана?
— Престани, Джак — нареди студено Кастило. — Казвай какво решаваш.
— Ако заминем, какво ще стане с работата ми? — попита Сандра.
Кастило не отговори.
Сандра сама отговори на въпроса си:
— Същото, което ще стане, ако заминем за Сейнт Луис, Канзас Сити или някое друго място. Колко време трябва да останем?
— Колкото двамата с Том преценим, че е необходимо — заяви Кастило.
— А на афроамериканците ще им се размине, така ли става? — попита с още повече горчивина Бритън.
— Не е казано, че ще им се размине — отвърна Кастило. — Само че си набий в главата, че никога повече няма да работиш в президентската охрана.
— Тогава какво ще стане с мен?
— Рано или късно, по-скоро рано, двамата с Том ще ти намерим работа.
— Искаш да кажеш да работя за теб, така ли?
Кастило кимна.
— Досега не си отварял дума — заяде се Бритън.
— Ти да не би да му даде шанс, Рамбо? — обади се Дейвидсън.
— Ще ми бъде приятно — отвърна простичко Бритън. — Благодаря ти.
— Кога заминаваме? — попита Сандра.
— Веднага щом успеем да ви качим на самолета — отвърна Кастило. — Може би още тази вечер.
— Че аз нося само по един комплект дрехи за преобличане — отвърна жената.
— В Буенос Айрес има чудесни магазини — намеси се доня Алисия.
— Първо трябва да предупредим Тони — сети се Макгуайър и обясни на семейство Бритън: — Тони Сантини е приятелят ми, който падна от лимузината.
— Тук разполагаме с невероятна система за комуникации — призна Кастило, — но тъй като на шефа на Звеното за организационен анализ не му мина през ум, че точно на празника може да се случи нещо непредвидено, пусна телефонистите за Коледа. Затова ще се наложи да използваме този допотопен уред.
Кастило постави мобилния си телефон на масата, включи на спикър и набра някакъв номер.
Двайсет секунди по-късно заговори мъжки глас.
— Леле, май Мунц бързичко е успял да те уведоми какво става, Чарли.
— Весела и щастлива Коледа и на теб, Тони. За какво е трябвало да ме уведоми Мунц?
— Не знаеш ли какво стана с ирландското ти приятелче Дъфи?
— Какво е станало?
— Към седем тази вечер са се опитали да му видят сметката. Жена му и децата му били с него. Тъкмо излизали от „Пилар“. В момента е побеснял.
— Добре ли са?
— Слава богу, живи и здрави са.
— Хванали ли са извършителите?
— Не, но в момента не е най-подходящото време да се мотаеш по пътищата във форд пикап „F-150“ със смачкана задница. Дъфи ги изблъскал от пътя, когато му устроили засада, за да го застрелят. Цялата жандармерия в Аржентина е вдигната на крак, за да ги открие.
— И Алфредо ли участва в търсенето?
— В първия момент си помислих, че той звъни.
— Кажи му да изпрати всичко, което разбере, на Милър.
— Дадено.
— За друго звънях, Тони. Нали помниш Джак Бритън?
— Естествено.
— Неизвестни лица — по всяка вероятност мюсюлманите, с които живееше под прикритие — са се опитали да убият него и жена му вчера следобед.