В хангара влязоха три автомобила, от които слязоха петима униформени офицери.
— Да поздравим бюрократите с добре дошли — измърмори Кастило. — Време е да тръгваме.
— Не и преди да се оправиш с кучетата — нареди Агнес. — Колко време ще продължи тази работа?
— Едно от кученцата отива за децата на Ото, независимо дали Ото иска или…
— Карлос!
— Едното заминава при мой приятел в Аржентина — продължи Чарли. — Остават още две. Дешамп каза, че искал едното.
— Естествено, че го иска! Не го ли видя как лазеше по пода на четири крака заедно с кутретата?
— А Били каза, че иска да запази едно, за да правели компания на Медхен. Няма повече. Щом върнем Били в Будапеща, няма да има повече летящ Ноев ковчег.
— А ти ще задържиш Макс, така ли? — попита доня Алисия.
— Двамата с Макс сами ще се изправим срещу студения бездушен свят.
— Били не го ли иска? Да не би да ти го е дал просто от любезност?
— Не знам, бабче — отвърна Кастило. — Попитах го. Той каза, че Медхен нямало да го предаде като Макс.
— Не го е казал сериозно — отвърна доня Алисия.
— Знам. Само че вече е кръстил кутрето Макс, което ще рече, че си има десетият или дванайсети Макс. — Кастило погледна Агнес и смени темата. — Ще качиш ли баба ми на самолета?
— След като похапнем в „Олд Ебит Грил“ — заяви Агнес. — Какво да правя с апартамента в „Мейфлауър“?
— Кога изтича наемът?
— В края на следващия месец. Трябва да им дадем десет дни предизвестие.
— Първо да видим какво ще се случи до края на следващия месец — реши Кастило. В този момент видя Джейк Торине и Дик Спаркман да се приближават. — Идват и самолетните шофьорчета. Май е време да тръгваме.
(Три)
— Ти си наред, Дик — обади се Джейк Торине, свали слушалките, разкопча предпазния колан и влезе в пътническата кабина.
Самолетът беше пълен. Клетката с кученцата беше наместена най-отзад. Медхен лежеше на пътеката пред нея и не откъсваше поглед от Макс, който също се бе разположил на пътеката, а Джак Дейвидсън стискаше каишката му. Макс така и не бе успял да разбере защо меденият му месец е приключил и защо майката на поколението му е решила, че той оказва лошо влияние върху малките и не му дава да припари до тях.
От двете страни на пътеката имаше по едно канапе. Били Кочиан — в червен копринен халат — се бе настанил царски на едното и четеше, а Джак Дохърти бе на другото и похъркваше тихо с отворена уста. Дейвид У. Юнг бе седнал на дясната седалка и пишеше нещо на лаптопа, поставен в скута му. Едгар Дешамп беше заспал седнал на седалката най-близо до стълбите. Шандор Тор, също заспал, се бе отпуснал срещу Дешамп.
От другата страна на пътеката, Дейвидсън с вързания за ръката му Макс бе седнал на последната седалка, от другата страна на Кастило, който говореше по телефона. Когато Чарли видя Торине, той вдигна пръст, за да го накара да почака.
— Според мен, няма да имаме проблем с посланика ни — обясняваше той. — Но така няма да възникнат проблеми с другия посланик. — Заслуша се какво му казват, преди да отговори: — Много ви благодаря, госпожо.
Обръщението подсказа на Торине, че Кастило разговаря с държавния секретар Натали Кохън.
— Да, госпожо, на всяка цена — продължи той. — Още веднъж ви благодаря, госпожо секретар. — Накрая нареди: — Можете да прекъснете връзката.
След тези думи затвори.
— Какво става?
— Държавният секретар се кани да говори по телефона със злия леприкон в Монтевидео…
— Мислех, че Дъфи е злият леприкон.
— Комендант Лиъм Дъфи е злият леприкон в Аржентина. Аз говорех за злия леприкон в Уругвай, посланик Майкъл А. Макгрори.
— Ясно, благодаря за уточнението. И какво смята да каже държавният секретар на посланика?
— Че изпраща агент Бритън от Тайните служби — досега в охраната на вицепрезидента — който да се погрижи за сигурността на посланик Лоримър, затова трябва да му бъде оказвана помощ всеки път, когато поиска.
— А ти случайно спомена ли причината, поради която Бритън е свален от президентската охрана?
— Да. Няма смисъл да я забаламосвам, защото, е първо, прекалено умна и, второ, прекалено досетлива. Разказах й всичко, освен колко грубо се е държал с шефа си. Накрая я попитах дали има нещо против да го изпратим да пази посланика и тя реши, че идеята е великолепна.
— Че как иначе. Тя наистина харесва стария. А това не е ли измама?
— Де да знам?
Торине поклати глава.
— Забеляза ли, че благодарение на попътния вятър не се наложи да спираме за презареждане? — попита Торине.