— Не може да бъде! — възкликна Юнг.
— И така, там и двамата били настанени във военната болница в Гисен, недалече от мястото, към което сме се отправили. Били го изписали пръв. За да не го изпратят отново на Източния фронт, дядо ми благородно го взел за свой ординарец. Когато дядо излязъл от болницата, го изпратили да ръководи военнопленнически лагер за офицери в Полша. Той взел ефрейтор Кочиан със себе си. Военнопленническият лагер се намирал съвсем близо до Катински лес, недалече от Смоленск в Русия. Двестатина мили…
— Нещо изгубих връзката, Чарли — прекъсна го Джак Дейвидсън.
— По времето, когато германците и руснаците били още в приятелски отношения и нападнали Полша през 1940, руснаците затворили петте хиляди полски офицери, които се предали, в Катински лес. Първо ги накарали да копаят окопи…
— Добре, добре — прекъсна го отново Дейвидсън. — Вече разбрах.
— Много се радвам, Джак — сряза го саркастично Кастило. — След като офицерите изкопали окопите, руснаците им вързали ръцете отзад и ги застреляли в основата на главата с малокалибрени пистолети, а след това ги зарили.
— Готини хора са руснаците — отбеляза Дешамп. — В интерес на истината, онези, които ме познават, знаят, че твърдя това открай време.
Кастило продължи:
— Когато германците и руснаците сритали шапки и германците нападнали Русия и стигнали до Смоленск, те открили гробовете. Руснаците отказали да знаят каквото и да било по този въпрос и заявили, че ако някой е застрелял полските офицери, то нямало кой да бъде, освен ужасните германци. „Как да извадим истината наяве?“, питали се ужасните германци. Един от затворниците в лагера на дядо ми бил зет на Патън. На дядо ми било наредено да отведе и него, и още неколцина американски офицери, включително и лекари, до мястото и да докаже пред тях, че руските им приятелчета са кофти хора. Историята не излезе наяве години наред, но американците, които били водени в Катински лес, знаели истината и помнели германския офицер, който ги придружавал при огледа на гробовете. И ето, че войната свършва. Дядо и Били ги освободили от длъжност и те се прибрали у дома. Прибира се дядо ми и открива, че всичките му вестници са съсипани, сградите, изравнени със земята по време на бомбардировките, а по-голямата част от обработваемата земя, която притежава, е от погрешната страна на оградата между американската и руската зона. Били пък се връща във Виена и разбира, че цялото му семейство е убито в деня, когато са избомбили катедралата „Свети Стефан“ и операта. Тогава Били се отправя към Фулда. Дядо ми се превръща в нещо като негов баща. И обратното. Двамата започват да разчистват порутената печатница на „Тагес Цайтунг“ във Фулда и успяват да сглобят една линотипна машина от дванайсетте, надробени на части. Същата тази машина сега е изложена в централата на „Госингер“. На нея е отпечатано първото следвоенно издание на „Тагес Цайтунг“. Когато дядо ми отправил молба към американското военно правителство за разрешение да печата, мислел, че няма да има проблем. Негов съученик от университета „Филипс“ — американски бригаден генерал — бил военен управител на Хесен и знаел, че дядо не е нацист. Всъщност дядо ми разполагал с три аса. Вторият бил, че контраразузнаването открило името му в списък на Гестапо с лица за ликвидиране, защото бил замесен в атентата с бомбата от 1944. Единствената причина, поради която не бил разстрелян, обесен или заколен, била, че в Гестапо мислели, че е вече мъртъв. И, трето, офицерите от Катински лес помнели, че бил свестен човек. Първият следвоенен брой на „Тагес Цайтунг“ излязъл във Фулда. След това в Касел. После в Мюнхен. Били Кочиан бил изпратен във Виена, за да вдигне на крак печатниците там и да събере персонал, включително редактори, които дядо да одобри, след което да започнат работа. По онова време бил на двайсет и една или двайсет и две. Следващия път, когато дядо получил новини от Били, било, когато Били му изпратил първия брой на виенския „Тагес Цайтунг“. На първа страница пишело: „Ерик Кочиан, главен редактор“. Дядо ми си казал: „Какво пък, защо не? Ще му дам шанс. Да видим дали ще потъне, или ще изплува.“ Били изплувал.
— Шефче — обади се Юнг. — Историята на Били е много занимателна, но защо ни я разказваш?
— Потрай малко — помоли Кастило. — Та нещата започнали да потръгват. Дядо ми имал две деца: чичо ми Уили и майка ми. Чичо Уили учил във „Филипс“, завършил политология и започнал работа във фирма „Госингер“, след като привлякъл и приятеля си Ото Гьорнер. Майка ми била принцесата на замъка. Всички мислели, че щом навърши съответните години, ще се омъжи за Ото, когото готвели да поеме семейния бизнес, не само вестниците. И най-неочаквано в живота на принцесата се появил злият американец — при това в „Хюи“ — който си играел на война, като патрулирал с хеликоптера си по границата с Източна Германия. Три или четири дни след като се запознали, злият американец изчезнал и принцесата не го видяла никога повече. Единственото, което дядо ми казал, когато научил, че ще става дядо, било, че благодари на бог, че баба ми не е жива, за да се срамува от неморалното поведение на мама. Когато питах защо нямам татко като останалите деца, дядо излизаше от стаята и чичо Уили ми обясняваше — тогава бях малкият Карлхен — че по този въпрос не бива да се говори. Мама казваше единствено, че баща ми е американски офицер, на когото се наложило да замине и нямало да се върне, и че не бива да говоря за него пред дядо, чичо Уили или „чичо“ Ото. Бях на единайсет, когато чичо Уили и дядо, на връщане от Касел, катастрофирали с мерцедеса си и паднали от мост на аутобан А7. Карали с двеста километра в час. И така двамата с мама останахме сами в семейния замък, който прилича повече на фабрика. Мама за пореден път отказала предложението на Ото за брак. Наследила своята една четвърт от „Госингер“, а останалите три четвърти се полагали на чичо Уили, чичо Били и моя милост. Чичо Уили бил завещал всичко, което притежава — своята четвърт — на мама с надеждата да й дойде умът в главата и да се омъжи за Ото. И така, тя получила своя дял. Само че на мама не й било писано да живее доволно и честито в замъка заедно с малкия Карлхен. Шест месеца след като чичо Уили и дядо загинали, й поставили диагноза рак на панкреаса. Напреднал стадий, който не подлежал на лечение. Оставали й два месеца живот.