— Господи! — възкликна Дейвид Юнг.
— Мама вече била категорична, че бъдещото сираче трябва да отиде при баща си, независимо дали баща му го искал и дали щял да се зарадва или не, че има извънбрачно дете в Германия. Затова се обърнала за помощ към близката част и дала името на бащата — Кастило — което така и не била казала на своя баща. Командирът на частта се наел да открие бащата. Това бил Алън Б. Нейлър…
— И който в момента има четири звезди — нали за същия Нейлър говорим? — попита Дейвидсън.
— Същият — потвърди Кастило. — Било му доста трудно да открие любовника на име Кастило, но накрая успял. Той се оказал в националното гробище в Сан Антонио, а на надгробната му плоча бил вграден полученият посмъртно Медал на честта.
— Баща ти е спечелил Медал на честта на Конгреса? — попита тихо Юнг.
— Казва се просто Медал на честта, Дейвид. И не се печели. Просто те награждават.
— Не исках да те обидя, Чарли.
— Не съм се обидил. Е, това променяло нещата. Към незаконното дете на носител на Медал на честта не могат да се отнасят като към стотиците копелета, които е оставила след себе си американската армия. А Нейлър открил, че след смъртта на мама ще наследя „Госингер“ с изключение на четвъртината на Били Кочиан. Това означавало, че някакви селяни от Тексас, които живеели в бедност и мизерия в Сан Антонио, щели да пипнат богатството на внучето, племенника, братовчеда или каквито там ми се падали. Нейлър заминал да проучи обстановката в Сан Антонио, докато най-умните адвокати на армията се събрали, за да измислят как да защитят богатството на малкия от селяните. Обаче Нейлър се запознава с дядо ми, който е убеден, че някоя алчна за пари фройлайн е решила да пипне семейното богатство на Кастило, и е твърдо решен да не допусне подобно нещо да се случи. На баба ми подобни мисли не й минавали през ума. Тя погледнала снимката на Карл Вилхелм фон унд зу Госингер, която Нейлър носел, и заявила, че по очите личи (били същите като на бащата — на сина й), че това дете е неин внук. Два часа след разговора с Алън Нейлър, тя се качила на „Лиърджета“ на дядо за Ню Йорк, откъдето същия следобед излетяла с „ПанАм“ за Франкфурт. Дядо ми заминал на следващия ден. Седмица по-късно, стиснал в ръка чисто новия си паспорт, Карлос Гилермо Кастило се качил на друг полет на „ПанАм“ от летището на Рейн на Майн заедно с баба си. Дядо останал малко по-дълго в Германия. Той погребал мама (тя не искала да я виждам през последните дни на ужасната болест) и оставил Ото Гьорнер да се грижи за бизнеса — поне временно — и за моето богатство. Той все още изпълнява същата длъжност. За германското правителство аз съм Карл Вилхелм фон унд зу Госингер и съм носител на немски паспорт. Той ми е бил от помощ неведнъж, както сега, за да резервирам стаите в хотела.