„Ото може и да се озова на върха, след като чичо Уили се преби заедно с дядо. Само че дядо не му остави много пари и нито един дял във фирмата. А мама не се омъжи за него.“
„Тъй като тя нямаше никаква представа как се върти бизнес, се обърна към чичо Били, който не само че бе наясно какво трябва да се прави, ами притежаваше една четвърт от фирмата.“
„И това се потвърди, когато другият ми дядо се намеси след смъртта на мама. Ото се премести в офиса на шефа и задвижи нещата — за тази работа му се плащаха повече от добри пари. Дон Фернандо пътуваше до Виена на всеки два месеца, а Били до Сан Антонио или Мидланд и това нямаше нищо общо с факта, че дядо обожаваше виенски шницел, нито пък че Били проявяваше интерес към Дивия запад.“
„Дядо ми контролираше три четвърти от фирмата и двамата с Били бяха решили, че Ото, стига да го насочват в правилната посока, е достатъчно добре квалифициран, за да управлява фирмата. А двамата бяха решили — и имаха пълното право — да го насочват в желаната посока.“
„Получи се добре и заслугата е на Ото. Плаща му се огромна заплата и има какви ли не ползи. Но проблемът е, че не притежава нищичко от «Госингер».“
„Цялата компания е в ръцете на нас с Били.“
„Включително и тази къща.“
„Май трябваше да обясня тази част, докато пробутвах сапунения сценарий в колата. Ако им бях обяснил, нямаше да се чувстват неловко.“
„Но аз не казах нищо, а сега е прекалено късно, защото не мога да обяснявам пред Ото.“
„Може пък да излезе и нещо добро от тази проява на невъзпитание от страна на Били. Дава ми смелост да настоявам «Тагес Цайтунг» да направи всичко по силите си, за да разкрие истината. Първо, ще удвоим наградата на сто хиляди евро. Второ, ще дадем на Карлхен разузнавача и приятелите му всички материали, за да спипа мръсниците.“
Кочиан допи сливовицата и се огледа за Шандор Тор, който не се мяркаше наоколо — „вероятно качва багажа на Били в стаята му“, реши Кастило — измърмори нещо и се отправи към бара, който представляваше огромен античен шкаф. Очевидно щеше да си налее още.
Кастило се надигна и го последва.
— По-полека със сокчето, Били — предупреди го тихо той. Кочиан изви едната си рошава снежнобяла вежда.
— Какво каза?
— Казах да не прекаляваш със сливовицата.
— Не си позволявай да ми казваш какво да правя, Карлхен!
— И аз трудно я понасям, Били, но не е нужно да я унижаваш, нито пък Ото. Всички се почувствахме неловко. Включително Херман и Уили.
— Я си го начукай, Карлхен!
Кастило сви рамене.
— Както кажеш — примири се той. — Знам, че няма смисъл да се разправям със стар пияница, потънал в самосъжаление.
— Самосъжаление ли? Арогантен малък…
Кастило вече се бе върнал на мястото си.
„Това изобщо не беше от най-разумните ми постъпки“, помисли си Чарли.
„Защо ми трябваше да си отварям устата?“
„Изобщо не помислих.“
„Май благородното момче в мен реши да надигне глас.“
„Ако не друго, то скапах нещата още повече.“
Хелена се появи след няколко минути.
— След малко ще бъде готово, Били — рече тя.
Кастило погледна Кочиан, който го наблюдаваше с гневно блеснал поглед.
Ерик допиваше втората си чаша сливовица.
— Хелена — каза Кочиан, — преди малко ми натякнаха, че тази вечер съм се държал зле с теб и семейството ти.
— Какви ги говориш, Били? — попита тя.
— Остави ме да довърша. — Той изчака тя да кимне и продължи: — Единствено се надявам да простиш на стария пияница, който се е потопил в самосъжаление заради загубата на човек, който му беше като син.
— Били, нито си казал, нито си направил нещо, заради което да ми се извиняваш.
— Ото — продължи Кочиан, — съпругата ти изобщо не умее да лъже, но пък има добро сърце. Да знаеш, че не я заслужаваш.
Хелена приближи до Кочиан и го целуна. Старецът погледна Кастило.
— В случай че си любопитен, Карлхен, говорех от все сърце, а умът ми не е замъглен от сливовицата.
Чарли усети как гърлото му се стяга и очите му овлажняват. Той бързо стана от стола.
— Ти всичката сливовица ли изпи, чичо Били? Остана ли малко и за мен?
— Според мен — намеси се Ото Гьорнер — време е да поговорим за утре.
(Две)