— В гардероба тук има един „Уинчестър“ .22 с рязана цев. Поне беше там последния път, когато проверих. Само че няма патрони. — Кастило се замисли и заслуша в разговора на Гьорнер, а след това продължи: — Все отнякъде трябва да намерим оръжия. Ото, охранителната фирма, или както там я наричаш, разполага ли с някакъв арсенал, който да можем да ползваме?
Гьорнер не отговори на въпроса.
— Шефът ще прехвърли четирима в църквата до „Европайшер Хоф“ и ще отведе хората ти до замъка Филипс. Това означава, че ще разполага с много по-малко хора, които да охраняват семейството на Фридлер.
— Лошите не са погнали семейството на Фридлер — обясни Кастило. — Искат да ликвидират вас двамата с Били. И мен. Грабвай телефона и се обади на всички, които познаваш в Следствената служба, и им съобщи, че си научил от достоверен източник, че към теб, Били и семейство Фридлер — никакви подробности — е отправена заплаха, така че да се задействат. Остави ги те да се оправят с местните ченгета.
Гьорнер посегна към телефона.
— Преди това, Ото — спря го Кастило, — кажи ми за оръжията. Тук държиш ли нещо? Ловни пушки, бойни, каквото и да е? Можем ли да вземем от охраната?
— Предлагам да се обърнем към полицията — отвърна Ото. — Те знаят как да се справят в подобни ситуации.
— Ото, в момента не ми трябват предложения. Попитах те откъде да вземем оръжие. Просто ми отговори на въпроса.
— Спокойно, Чарли, спокойно — предупреди го Дейвидсън на пущу.
— Ото — намеси се и Кочиан. — Може и да не му личи, но малкият Карлхен го бива в това, което върши. Ако имаш някакви оръжия, просто му кажи.
Гьорнер, досега силно зачервен, изведнъж пребледня.
— Такъмите на шефа са над камината в моя хол. Има и няколко пушки. А пазачите в парка също са въоръжени.
— Бинго! — отвърна Чарли. — Току-що се сдобихме с автоматичен „Хеклер и Кох“. Ото, свържи се със Зиги Мюлер, ако обичаш.
— Човекът, който ни спря на пътя ли? — попита Дешамп.
— Той беше скрил „MP7“ под палтото си — уточни Кастило. — Може да знае откъде да намерим нещо. Не ми се иска да вляза в църквата с някое огромно пушкало.
— Зиги сигурно знае — заяви Кочиан и нетърпеливо протегна ръка към слушалката, след като Ото набра номера.
Кастило погледна любопитно Кочиан, но не каза и дума.
— Какви са тези такъми? — полюбопитства Спаркман.
— Дългоцевна пушка — обясни Кастило. — Обикновено шестнайсеткалиброва, с възможност за седеммилиметрови куршуми.
— Никога не съм чувал за подобно нещо.
— Защото си учил във военновъздушната академия, капитан Спаркман — отвърна Кастило. — В „Уест Пойнт“ ни карат да понаучим по нещичко и за пушките.
— Майната ти, Чарли — обади се възмутен Торине.
— Зиги, обажда се Ерик Кочиан — заговори Били. — Трябва да те видя колкото е възможно по-скоро. Ние сме в голямата стая. Донеси си оръжието, за предпочитание оръжия.
(Четири)
Мюлер пристигна пет минути по-късно. Гьорнер вече бе разговарял със Следствената служба и тъкмо затваряше телефона след разговора си с шефа на охраната.
— Скоро да си се качвал на тавана, Зиги? — попита Кочиан.
Мюлер го погледна с неудобство. Кимна, но не отговори.
— Какво има на тавана? — попита Гьорнер.
— Нещо, което двамата с шефа прибрахме, а не исках вие с Хелена да се притеснявате. На Зиги не му беше никак приятно да крие от теб, но аз настоях.
— За какво ми говорите?
— Когато двамата с шефа избягахме от руснаците…
— Избягали сте от руснаците ли? — попита Кастило. — Мислех, че сте били заловени от англичаните.
— Това беше версията на шефа. Не искаше да притеснява допълнително съпругата си. Бяхме заловени от Червената армия и успяхме да избягаме. Вървяхме пеша от близо до Шчечин в Полша, чак дотук. Видяхме как разсипаха Берлин. Видяхме разсипията на всяко място, откъдето минаваше Червената армия. Всичко това много измъчваше шефа.
— Май не разбирам — заяви Кастило.
— Нищо не знам — обади се Гьорнер.
— Да им покажем какво има на тавана, Зиги — настоя Кочиан.
— Jawohl, хер Кочиан.
Мюлер ги поведе към шкаф в хола. Пъхна един стол в шкафа, качи се на него, опря длани на ниския таван и го натисна. Чу се скърцане и едната страна на тавана се сгъна нагоре.
— През годините са правени промени — обясни Кочиан. — Таванът — вратата — сега е с панти, например. Едно време трябваше да го подпираме, за да остане отворен. Освен това горе нямаше и електричество.
Сякаш репетирал движението многократно, Зиги протегна ръка в черната дупка. Чу се тихо щракване и осветлението се включи. След това той се надигна, изпъшка и смъкна от тавана обикновена яка стълба.