Кастило, вдигнал яката на шлифера си, закопчан чак до брадичката, за да се предпази от студа, бе седнал на стената и клатушкаше крака, стиснал между зъбите си незапалена пура. Макс очевидно не забелязваше студа, защото бе полегнал край стената. Зиги Мюлер с лоден, под който се очертаваше автомат „Хеклер и Кох MP7A1“, се бе облегнал на ягуара на Ото Гьорнер.
Кастило се опитваше да послуша собствения си съвет — и за пръв път успяваше — щом си решил как да постъпиш, престани да мислиш за решението, а за нещо друго. По този начин умът ти ще бъде по-ясен, в случай че нещо се обърка.
Беше решил да изпрати Джак Дейвидсън да огледа църквата. Дейвидсън бе изключителен експерт, когато трябваше да се набележат местата, на които би могъл да се разположи снайперист или да се скрие взривно устройство.
Решението бе взето без всякакво обсъждане. Едгар Дешамп предложи да го придружи, за да огледа църквата. Затова сега и Джак, и Едгар бяха в църквата.
Кастило имаше намерение да изпрати инспектор Дохърти и Пищовлията Юнг в къщата. И двамата бяха дали да се разбере, че ако се опитат да ги отстранят — единият висш служител на ФБР, другият отличил се по време на битката в „Шангри-Ла“ ветеран — ще има неприятности.
Дохърти и Юнг, снабдени с „P-38“ от скритите в кутиите с гранати на тавана, се бяха смесили с тълпата опечалени и любопитни — повечето дошли от голо любопитство, според инспектор Дохърти, който докладваше по телефона — в църквата „Света Елисавета“.
Някъде около тях бяха полковник Джейкъб Торине и капитан Ричард Спаркман от американските Военновъздушни сили, които успешно обориха теорията на Кастило, че е най-разумно да отидат на „Флугхафен Франкфурт на Майн“, където да приготвят „Гълфстрийм“-а за полет, ако се наложи да излетят бързо.
— Ще бъдем готови за излитане трийсет минути след като отидем на летището — бе обяснил полковник Торине. — Стига да знаете накъде ще потеглим. Докато вие решавате, двамата с капитан Спаркман ще се помотаем в църквата.
Ерик Кочиан и Ото Гьорнер със съпругата и децата си, заобиколени от осем охранители, бяха заминали за Вецлар за погребението. Кастило много се тревожеше, че за живота на Уили и Херман също има заплаха, но не той решаваше. Ото прецени, че не може да остави момчетата у дома, без да обясни на Хелена защо, а не бе готов да й разкаже какво точно се е случило.
Ото заяви, че Хелена щяла да реши, че ако има заплаха за нея и момчетата, тогава има не по-малка заплаха и за съпруга й, и ще настоява да не отиде на погребението на Фридлер, а той нямаше намерение да го пропусне.
За да не мисли за нещата, които нямаше начин да контролира, Кастило насочи вниманието си към калдъръмения път.
Бе идвал тук безброй пъти, още от времето, когато бе момче. За него това бе най-красивото място в цял Марбург. Когато „предложи“ на Ото да изпрати охрана, която да доведе Юнг и Дохърти от „Европайшер Хоф“, не успя да си спомни името на мястото. Не че беше проблем. Ото, стар жител на Марбург, веднага се сети за къде става въпрос и какво има предвид Кастило, като говори за „алеята към замъка“. Само че Чарли не слуша разговора му с охраната и така и не чу името, с което той нарече въпросната алея.
Със сигурност си имаше име: или „Университетщрасе“, или „Филипсвег“, или може би дори „Университетплац“ и тъй като не успя да си спомни — а може би никога не бе знаел името — започна да се дразни. Затова, докато шофираше ягуара на Ото нагоре по хълма и след това, докато търсеше място за паркиране, започна да се оглежда за табели. Така и не видя нито една и двамата със Зиги слязоха.
Алеята към замъка бе същата, каквато я помнеше, и той си каза, че сигурно е изглеждала по същия начин още по времето, когато дядо му е постъпил в университета. А по всяка вероятност и прадядо му.
Кастило си спомни как седеше тук с майка си, похапваше würstchen, а после, когато майка му не гледаше, мяташе сандвича през стената, за да го види как ще падне. Долината бе далече. На два пъти бе успял да улучи автомобил. Така и не го хванаха.
— Карлхен — повика го тихо Мюлер, впил поглед надолу към пътя.
Кастило погледна през рамо.
Черен фолксваген „Голф“ приближаваше по пътя. Прозорците бяха черни, по покрива се виждаха множество антени, които със сигурност не бяха монтирани от производителя. Това не бе автомобилът, който бе откарал Дейвидсън и Дешамп в църквата, но Мюлер очевидно го позна и разбра, че е кола на охраната, защото не се премести от мястото си край ягуара дори когато „Голф“-ът паркира точно до тях. Кастило не се учуди, когато видя Дейвидсън и Дешамп да слизат.