Кочиан пристъпи към масичката за кафе, взе слушалката и седна на малкото канапе. Остави телефона в скута си и започна да набира.
Кастило се надигна от стола, пристъпи към телефона до вратата и набра дълъг номер, който помнеше наизуст.
— Лестър — заговори Кастило след трийсет секунди, — обажда се подполковник Кастило. Случайно майор Милър или госпожа Форбисън да са там?
— Това май е ангелчето — обади се Дешамп.
Никой не се разсмя.
(Две)
Имаха запазени два спални вагона в първа класа. Кастило, Джак Дейвидсън и Макс се настаниха в единия, а Кочиан, Шандор Тор и Медхен с кученцата в другия.
Медхен усещаше липсата на едното кутре, мъжкото, което си бяха избрали Херман и Уили. Бе решила, че виновникът е Макс и всеки път, когато се видеха, тя или ръмжеше или оголваше зъби и даваше ясно да се разбере, че много й се иска да откъсне поне едното му ухо, а също и други части от тялото.
Макс се отнасяше към тази враждебност с напълно разбираемо високомерие и готовност да се защитава. Очевидно не бе сторил нищо лошо на майката на потомството си, затова се чувстваше длъжен да оголва зъби и да й даде ясно да разбере, че и тя не му е любимка.
При тези обстоятелства, „приятният обяд“, който Кочиан бе обещал да се състои между Мюнхен и Виена, се оказа проблем. Тъй като нямаше начин да оставят кучетата сами, най-сетне решиха Дейвидсън и Кастило да обядват първи. Шандор Тор щеше да се прехвърли в тяхното купе, за да държи Макс. После, след като Кастило и Дейвидсън се нахранеха, Кастило щеше да остане при Медхен и кутретата, а Дейвидсън с Макс.
От вагон-ресторанта ги деляха два други вагона. Кастило и Дейвидсън забелязаха, че задната част прилича на закусвалня, а масите са с пластмасови плотове. По-напред, отделено от закусвалнята с бар и плот за сервиране, се виждаше по-елегантно заведение. Масите бяха с покривки, върху които бяха поставени бутилки вино, наоколо кръжаха сервитьори.
Кастило и Дейвидсън се насочиха към предната част на вагона.
Чарли видя нещо, което го накара да се закове на място. В мига, в който Дейвидсън се блъсна в него, той видя защо Чарли е спрял, и го сръчка.
На последната маса се бяха настанили четирима души: мъж и три жени. По-точно казано, след като огледаха четворката добре — мъж, две жени и тийнейджърка.
Мъжът срещна погледа на Кастило и задържа вилицата между чинията и устата си. След това, когато Кастило отново пое напред, той лапна хапката.
„Изглежда по-възрастен от снимката“, помисли си Кастило.
„Но това е нещо обичайно.“
„Той е.“
Кастило приближи до масата и заговори високо на английски:
— Мътните ме взели, та това е самият Том Барлоу! Къде, по дяволите, се изгуби, Том?
Кастило протегна ръка.
— Карлос Кастило, нали? — обади се Дмитрий Березовски. Стана, пое протегнатата ръка и я разтърси енергично.
— Просто Чарли, Том, не че има кой знае какво значение! Джак, това е Том Барлоу. Споменавал съм за него.
— Да, помня — отвърна Дейвидсън и също стисна ръката на Березовски. — Аз съм Джак Дейвидсън, Том. За Виена ли пътуваш?
— На бизнес конференция — отвърна Барлоу и погледна Кастило. — Чарли, май не познаваш половинката ми.
— Не се познаваме — кимна Кастило.
— Мила, това е Чарли Кастило — представи го Березовски. — Чарли, това е съпругата ми, Лора, дъщеря ни София и сестра ми, Сюзън.
„Момичето е приблизително на възрастта на Елена, дъщерята на Александър Певснер“, помисли си Кастило.
„И на моя Ранди.“
„Само дето моят Ранди няма представа.“
Съпругата и дъщерята се усмихнаха, без да крият, че се чувстват неловко, подадоха ръце, но не казаха и дума. Сестрата бе по-общителна:
— Как сте? Приятно ми е да се запознаем — каза тя, когато протегна ръка.
„Добър английски, помисли си Кастило. Само че руският акцент прозира.“
В този момент забеляза колко е красива.
„Как е възможно да не забележа досега?“
„Станал съм като кон с капаци.“
— Знаеш ли, Чарли — продължи Березовски. — Щях да те потърся във Виена. Искаше ми се да обсъдя с теб една сделка.
— Чудесно! Винаги съм готов за изгодни сделки.
— Остават ни още два часа до Виена. Защо не поговорим някъде… Гледам да не занимавам семейството с бизнес делата си.
— Разбира се — кимна Кастило. — Какво ще кажеш за моето купе? Освен ако не понасяш кучета.
— Какво?
— Кучето ми е с мен. Някои хора се страхуват от кучета.