„Което на свой ред означава, че някой подозира, че се каниш да станеш предател.“
„А това ще рече, че те спипах, Том, стари приятелю.“
„Ако Службата за защита на конституцията и борба с тероризма са те погнали, не е нужно да ти плащам двата милиона, за да преминеш на другата страна.“
„Просто трябва да ти осигуря условия да побегнеш и да не спираш.“
„Не трябва ли в такъв момент да изпитвам задоволство?“
„Да не би да се удавих в бездънните небесносини очи на Светлана?“
„Какво пък толкова? Джеймс Бонд вечно спасява някоя закъсала красавица, а после тя му се хвърля на врата. Защо и при мен да не се получи?“
— Дишат ти във врата значи? — попита Кастило и този път сам се вгледа в сините очи на подполковник Алексеева от СВР.
— Няма ли да ми отговориш на въпроса? — попита гневно Березовски.
— Не знаем дали ни дишат във врата — отвърна Светлана.
— Но смъртта на семейство Кул ви е накарала да предвидите подобна възможност.
По очите й разбра, че се е докоснал до истината.
— Кой? — попита неубедително Березовски.
— Я, стига, полковник — сряза го Кастило. — Много добре знаеш за кого говоря.
— Нали разбираш, че току-що призна, че работиш за ЦРУ — засече го Березовски. — Иначе откъде ще знаеш за него?
— След като ти изнася да мислиш, че работя за Агенцията, добре. Само че, когато споменах семейство Кул, по очите на Светлана ми стана ясно, че съм близо до истината.
Березовски стрелна сестра си с поглед.
„Този поглед те издаде, Том, стари приятелю.“
— Така че ми отговорете на въпроса. Дишат ли ви във врата?
Березовски го погледна ледено.
— Не знаем — повтори напълно спокойно Светлана.
Кастило срещна погледа й.
— Но смъртта на семейство Кул ви подсказва, че има реална опасност, нали?
— Много възможно е случилото се със семейство Кул да е послание към някого. Може да е за нас.
— Подполковник, вярваш ли, че обикновено се случва най-лошият сценарий? — попита Кастило. — Кажи, подполковник Алексеева?
— Понякога е полезно да си предпазлив — отвърна тя.
— Те знаят ли, че пътувате за Виена?
Тя кимна.
— Ермитажът заема на Музея на историята и изкуството восъчната статуя на Петър Първи от Бартоломео Растрели. Виждали ли сте я?
Кастило кимна. Бе виждал восъчната фигура, съвсем като в Мадам Тюсо, в музея в Санкт Петербург.
— Учудвам се, че Ермитажът е позволил да се изнесе — изви вежди Кастило.
— В знак на приятелство и надежда за мир между стари врагове — обясни напълно спокойно тя. — Сега господин Путин е приятел на запада, в случай че не си чул.
— Сега, като спомена, започвам да си спомням нещо подобно.
Тя отново му се усмихна.
— Опакована е много внимателно и е придружена от тежка охрана. От Виена заминава за Берлин, след това за Копенхаген… и други градове. Така имаме възможност да се срещнем с хора, с които в друг случай пътищата ни не биха се пресекли.
— Най-лошият сценарий е да ви отвлекат на „Вестбанхоф“.
— Или да чакаме за потвърждение, че вече се знае за предателството ни, когато свръзката ни се опита да се свърже с нас. Както и да е, предполагаме, че намеренията ни са им известни.
„Значи решението да преминат от другата страна не е от вчера, така ли излиза?“
„Трябваше сам де се сетя, че не…“
— Кой е свръзката ви във Виена? — попита Кастило.
— Отговорих на всичките ти въпроси — прекъсна го Светлана. — Сега е твой ред да отговориш на въпроса на брат ми за самолета.
— Добре. Какво точно ме питаше, Том?
— Първо, ти ли решаваш закъде пътувате?
Кастило кимна.
— Можете ли да осъществите дълъг полет без предварителна заявка?
— Какво разбираш под „дълъг полет“?
— Дванайсет хиляди километра.
— Не и без да спрем някъде за презареждане. Обсегът ни е приблизително три хиляди и седемстотин морски мили. Къде искате да отидете?
— На дванайсет хиляди километра от Виена — отвърна Березовски.
— Буенос Айрес — отговори Светлана.
„Този отговор не би трябвало да ме изненада — тя спомена Жданков — въпреки това съм изненадан.“
— Защо точно там?
— Това вече не ти влиза в работата — сряза го Березовски.
— Влиза, след като искате да ви закарам там…
— Имаме роднини там — обади се Светлана, — които ще ни помогнат да изчезнем.
— Ще трябва да ми разкажете повече подробности — настоя Кастило.
— Когато сме на път — реши тя. — Ще ти кажа по време на презареждането.
„Дали да й повярвам?“
— Нали ще ни закараш? — попита тя.
„Пак ми отправя този тъжен поглед.“
„Добър опит, сладурано.“
„Някой сигурно ти е казал, че не се удържам, когато някоя красавица в беда се вгледа така жално в очите ми.“