— Ти ли си организирал акцията?
Березовски кимна.
— Не исках да излагам собствените си хора за тази работа. Генерал Сиринов се съгласи и ми изпрати хора на Специалния център.
— Защо премахнахте Фридлер?
— Ако питаш защо е бил убит, подполковник, мисля, че знаеш много добре. Задаваше грешните въпроси за когото не трябва — Марбургската група — за дейността им в миналото в международната търговия с петрол и лекарства. Ако обаче питаш защо съм провел тази операция, направих го, защото ми бе наредено от генерал Сиринов.
— Искам имената на хората ти.
— Това ми е ясно. Само че те няма да са ти от кой знае каква помощ. В мига, в който изчезна, тях ще ги прехвърлят на друга работа. А пък нещастниците, които не успеят да научат къде съм, ще ги разстрелят.
— Ами семейство Кул?
— За семейство Кул не мога да ти помогна. Знам само, че резидентът във Виена се е занимавал с тази работа, а той също получава заповедите си от Сиринов. По всяка вероятност е използвал унгарци. Предполагам, защото в доклада прочетох, че е била използвана метална гарота.
— И не знаеш нищо за самата операция, така ли?
Березовски поклати глава.
— Не.
— И мислиш, че може и да е било предупреждение към теб.
Този път Березовски кимна и погледна сестра си.
— Светлана мисли, че може и да е предупреждение. Възможно е. От друга страна, може да е било взето решение, че е крайно време семейство Кул да бъдат възнаградени за дългогодишната им работа в ЦРУ.
„Вие наистина сте студенокръвни мръсници.“
Кастило погледна Светлана.
„Ами ти?“
„Студенокръвна кучка от същото котило.“
— Какво друго можете да ми предложите? — попита Кастило.
— Аз ще ти отговоря — двамата със Светлана ще ти отговорим — на всеки въпрос, по който знаем нещо.
— И, разбира се, няма да ми кажете нищо, без да съм питал — досети се Чарли. — Досега не чух нищо, което да струва два милиона долара и заради което да рискувам собствените си операции в Южна Америка.
— Онова, което имам да ти казвам, струва два милиона — заяви Березовски. — Дори повече.
— За съжаление, Том, стари приятелю, последната дума има купувачът — сопна се Кастило. — А този купувач съм аз.
— Кажи му — подкани го Светлана.
Березовски мълчеше.
— Какво да ми каже, Светлана? — попита Кастило.
— В някогашното Белгийско Конго има химическа фабрика — започна тя.
— В Хобокън, Ню Джърси, са няколко. Какво от това? — попита той.
— Там се произвеждат химически оръжия за масово поразяване — уточни тя.
Кастило усети как мускулите по врата му затрепкаха.
— Излитаме към синьото небе — въздъхна той.
— Ако си решил да ни помогнеш — продължи Светлана, — бъди така любезен да ни кажеш.
— Разкажи ми още за Конго.
— Знаем кои германски фабрики им продаваха химикали, преди Ирак да падне — каза с нежелание Березовски, недоволен, че играта се разширява. — Знаем кои германски компании продават химикали в момента. Знаем и кой управлява фабриката, разбира се.
— Управлява я от чие име?
— А ти как мислиш, подполковник? — попита саркастично Березовски.
— Или отговаряй на въпросите ми, полковник, или се разкарай.
Березовски го изгледа гневно.
— Иран, разбира се.
— А защо онова, което се прави за иранците в джунглите на Конго…
— Не съм казал, че е в джунглата — прекъсна го Березовски.
— Защо не се произвежда в Иран? — попита Кастило.
— Колко си скромен — отвърна Березовски. — Нали тогава Ленгли щеше да разполага с пълна информация още преди години. В ЦРУ не са чак толкова некадърни и некомпетентни, колкото се опитват да се изкарат.
Кастило стрелна с поглед Дейвидсън. По изражението му разбра, че и той е убеден в правотата на казаното.
— А ти знаеш ли къде се намира фабриката? — попита Кастило.
Березовски кимна.
— Някъде между Кисангани и езерото Албърт.
— Това е огромен пуст район.
— Затова е бил избран.
— Кой го е избрал?
— Някакви фабриканти от бившата Източна Германия. Казват, че искали да отглеждат различни растения за медицински цели.
Кастило погледна Дейвидсън и му даде знак да хвърли монета, за да види какво ще се падне.
— Печелиш, полковник — каза той. — Новините са добри. Лошата е, че ако открия, че си пропуснал нещо да ми кажеш, гарантирам ти, че лично ще те предам на ФСБ.
Березовски кимна спокойно.
— И аз като теб съм офицер, подполковник — отвърна той. — Имаш думата ми.
„Господи, той да не би да си вярва? Може би си въобразява, че аз ще му повярвам.“
— Ти чувал ли си, че римските католически свещеници, изпращани в Конго — едно време — били освобождавани от клетвата си за безбрачие? — попита Кастило.