В коридора се бяха събрали трима яки мъже. Двама носеха клетката с кученцата. Сега вътре бе и Медхен.
„Това е много добра идея, помисли си Чарли. Ако Медхен и Макс се сбиеха, нямаше да успеем да отвлечем вниманието.“
Третият мъж пазеше, докато Били Кочиан излизаше от купето.
Излязоха на перона и се качиха по стълбите към автомобилите, които ги очакваха на улицата. Кастило забеляза четири различни групи мъже — две двойки, едно трио и квартет — които очакваха Березовски и останалите. Възможно бе да чакат и други пътници.
Тройката прояви огромен интерес към Били Кочиан и го последва. Това до голяма степен се дължеше на присъствието на Макс и Медхен, които не спираха да ръмжат един срещу друг.
Сребърен мерцедес „S600“ с номера от Будапеща ги очакваше край тротоара. Кочиан отвори клетката, даде знак на Медхен да влезе на задната седалка на автомобила, взе по едно кученце във всяка ръка и също се качи. Едър мъж затвори вратата и колата потегли веднага.
Значително по-малък мерцедес спря на мястото на първия. Едрият мъж отвори вратата и даде знак на Дейвидсън и Кастило да се качват. Макс влезе пръв и се настани на задната седалка.
— Къде отиваме? — попита Дейвидсън, когато потеглиха.
— В „Сахер“ — отвърна Кастило.
— Като торта „Сахер“ ли? Тортата с много пластове ли?
Кастило кимна.
— Там е била създадена. Били има апартамент там.
— А има ли достатъчно място?
— И за нас, и за още шестима.
(Шест)
Полковник Джейкъб Торине остана изненадан, когато завари Кастило да дава на Макс чипс на бара. Не се стърпя и попита:
— Да не би да пускат кучета тук?
— Само ако те харесат — отвърна Кастило.
Спаркман и Дешамп се разсмяха, а Торине поклати глава.
— Да си намерим маса — предложи Кастило и кимна към маса в ъгъла на залата с винени завеси и тапети.
— Кога пристигнахте? — попита Чарли. — По-важният въпрос е дали ми носите нещо.
Дешамп му подаде подплатен плик, специално за пренасяне на сидита.
Кастило извади лаптопа от куфарчето, постави го на масата и го включи. След това извади сидито от плика и го пусна.
— Пристигнахме в „Бристол“ в единайсет — обясни Торине. — Как мина пътуването с влака?
— Беше изключително интересно — отвърна Кастило.
Дешамп се премести, за да вижда екрана на лаптопа.
— Тъкмо се канех да те предупредя, че съдържанието на диска е засекретено — подхвърли Дешамп. — Виждам, че не беше нужно да си хабя приказките. Не работи. Какво, по дяволите, е това?
— „Централно разузнаване на Съединените щати“ — прочете Кастило на екрана. — „Оценка на международно разузнаване. Строго секретно. Материалът не може да се презаписва или прожектира без писмено одобрение от експерт на «Международно разузнаване».“
— Аз защо не го виждам?
— Старост — нерадост, Едгар. Кога за последен път си ходил на очен лекар?
— Престани, Чарли!
— На екрана има филтър — обясни Кастило. — Ако не си точно срещу него — отстрани не става — не можеш да прочетеш какво пише на екрана. Още по-важно е, че хората наоколо не виждат какво има на екрана ти.
— Откъде го намери?
— Уредих се — отвърна Кастило. — От приятел. Май струва четиристотин деветдесет и пет. — После добави. — Я, ето го досието на подполковник Алексеева.
— Ти си научил за нея? — не се стърпя изненаданият Дешамп.
— Двамата с Чарли дори можем да ти кажем какъв цвят бельо носи — обади се Дейвидсън. — Наблюдавахме я чисто професионално, разбира се.
Дешамп го погледна, поклати глава, но не реагира, както двамата мъже очакваха.
— Имахме проблеми, докато се сдобием с диска, Чарли — призна той.
— Хайде, разказвай — подкани го Кастило, без да сваля очи от екрана на лаптопа.
— Свързахме се в мига, в който излетяхме от Франкфурт. Казах на Милър какво искаш. „Няма проблем“, отвърна той. „Ще кача Лестър в един «Юкон» и ще го изпратя веднага. И без това се оплаква, че не вършел нищо.“
— После какво стана? — попита Кастило.
— Дик ми се обади тъкмо преди да кацнем и каза, че в Ленгли мотаели Лестър, затова най-сигурният начин бил да отиде лично. Тогава се сетихме, че няма начин да получим информацията, без да вземем една от преносимите радиостанции в хотела и да я монтираме.
— Тогава Спаркман каза, че ще остане…
Спаркман изсумтя.
— Реши да остане на „Швехат“, за да презареди самолета и да направи каквото там трябва, тъкмо ще е около радиостанцията.
— Това се получи преди около час, подполковник — намеси се Спаркман. — Майор Милър каза, че трябвало да звъни на посланик Монтвейл, за да го помоли лично да се обади на директора на Централното разузнаване.