— Доверието се печели, подполковник. — Тя вдигна списание „Пийпъл“. — Всички броеве ли четеш?
— От кора до кора — отвърна той.
Тя се усмихна.
— Сега ще ми кажеш ли истинската причина — онази, на която нямаше да повярвам — защо минавате на другата страна? — попита Чарли.
— Нали ти казах, че ще ти кажа защо ставаме предатели, когато му дойде времето. Почакай още малко.
— Обеща да ми разкажеш за роднините си в Аржентина.
— Ще ти разкажа, когато спрем да презаредим. Нали още не сме пристигнали?
— Не сме.
— Къде ще презареждаме?
— В Дакар, Сенегал. Оттам летим за Сао Паоло, Бразилия, след това се спускаме към Буенос Айрес. Ако имаме късмет, ще пристигнем към пет следобед, което ще рече обедно време в Буенос Айрес. Тъй като декември е средата на зимата във Виена, в Буенос Айрес е средата на лятото. С други думи, там е горещо, много горещо и влажно.
„Но пък и това си има хубавата страна. По всяка вероятност ще видя малката Червени гащи по бански в басейна на квартирата.“
— Ще летим почти през цялата нощ и почти през целия ден. Опитай се да поспиш. Тази седалка се спуска назад и става почти хоризонтална.
— Добре — отвърна с усмивка тя.
— Ще ти бъде по-лесно, ако си свалиш пистолета.
Тя го погледна със смес от изненада и негодувание.
— Кобурът сигурно е доста неудобен — продължи Кастило. — А пък няма да ти се наложи да стреляш в скоро време.
„Не може да бъде, тя се изчерви!“
— Да не би да предпочиташ аз да се заема с кобура? — добави той.
Очите на Светлана станаха леденостудени.
Тя разкопча предпазния колан, изправи се и тръгна по пътеката към тоалетната. Върна се деветдесет секунди по-късно. Без дори да го погледне, пусна кобура с пистолета в скута му, тръшна се на седалката си, спусна я почти хоризонтално, обърна се с гръб към него и затвори очи.
Кастило извади пистолета, за да го огледа. Дейвидсън беше прав. Оказа се „1908 Колт Вест Покет“. Беше за .32, не за .25, както предполагаше Джак. Чарли извади внимателно пълнителя и провери цевта. Патронът изскочи навън. Опита се да го хване, но му се изплъзна от ръката и той се наведе, за да го намери. Откри го под седалката, върна го на мястото му, след това сложи пълнителя и пъхна пистолета в кобура.
Еластичните препаски все още пазеха топлината на тялото й и той си припомни как скочи на перона на „Вестбанхоф“.
„Внимавай, Чарли.“
„Малката Червени гащи е професионалистка. Първото доказателство е, че носи пистолет с куршум в цевта, също като големите момчета.“
Прибра пистолета в куфарчето си, отпусна облегалката назад и бързо заспа.
Когато се приземиха на международното летище „Йоф-Леополд Седар Сенгор“ в Сенегал и Макс се отправи към предния колесник, двете кутрета и жените го последваха. Дешамп последва кученцата. Кастило си мислеше, че единствените думи, които могат да опишат кутретата, докато подскачаха весело около татко си, а след това се опитваха напълно безуспешно да вдигнат крак също като него, бяха невероятно сладки.
Кастило погледна Светлана. Тя се усмихваше топло, майчински, и накара Чарли да си помисли: „Изобщо не прилича на резидент на СВР, който обикаля с пистолет, скрит между краката“. Светлана не спомена и дума за семейството си, докато похапваха доста посредствена френска закуска — горчиво кафе и поостарели и прекалено сладки кроасани — и накара Кастило да се пита дали не й трябва време, за да измисли правдоподобна причина, поради която иска да отиде в Аржентина, и дали наистина там има роднини, които ще им помогнат да се скрият.
Той не настоя за информация.
(Две)
Кастило бе управлявал самолета по време на полета от Виена до Дакар, а по-късно и по време на последната къса отсечка от Сао Пауло, Бразилия, до Буенос Айрес. Накрая бе сменил Джейк Торине и се бе настанил на пилотската седалка, като направи заход за кацане, без дори да се замисли. След като бе вече на пистата, погледна Дик Спаркман и забеляза изражението му.
— Нали внимаваше, капитане? — попита напълно сериозно Кастило. — Ако след много практика и дълго обучение успееш да направиш такова кацане, тогава един ден може и да седнеш в пилотската седалка.
Спаркман поклати глава, понечи да каже нещо, но замълча.
— Кажи каквото има, капитан Спаркман.
— Не знам как да го кажа…
— Давай направо.
— Полковник Торине ми каза… — Той замълча отново. — Колко кацания имаш с „Гълфстрийм“?