— Не са много. Торине винаги поема от мен контрола, когато сме на петдесетина мили от дестинацията.
— Кажи колко са.
— Броят се на пръсти, включително и палците, но по-точно казано — без палците.
— Подполковник, имаше бурен страничен вятър, характерните предпоставки за неравно кацане, въпреки това кацна като по учебник. Полковник Торине ме беше предупредил, че ти идва отвътре. Сега вече знам какво е искал да каже.
— Ласкателствата ще те отведат далече, Спаркман.
— Казах го по-скоро с изненада, отколкото със страхопочитание и възхищение, подполковник.
Докато Кастило рулираше по частната писта, мислите му помрачиха удоволствието от комплимента. Ако наистина бе имало трудностите, които Спаркман бе споменал, а Кастило бе сигурен в точната му преценка на авиатор, то той не ги бе видял.
„Което означава, че не съм внимавал, а е трябвало.“
Забрави тази мисъл, докато приближаваше основната сграда. Веднага забеляза посрещачите. Освен имиграционните власти и митничарите с техните автомобили, мярна Алфредо Мунц, Алекс Дарби и Тони Сантини, застанали пред колите, които ги бе помолил да осигурят.
„Сега остава да минем през митническа проверка, да излезем от летището и да стигнем до къщата в Пилар, без да привлечем ничие внимание — нито на резидента на СВР в Буенос Айрес, нито на комендант Дъфи от националната жандармерия.“
Как щеше да се оправи с Дъфи — този момент неминуемо предстоеше — бе един от проблемите, които обмисляше, вместо да внимава за силата на вятъра и маранята над пистата.
— Спри двигателите, Спаркман. Всички да останат в самолета, докато разбера какво, по дяволите, става отвън.
Когато Кастило отвори вратата, заглъхващият вой на моторите нахлу в кабината. Той се провикна:
— Всички да останат в самолета, докато не ви кажа друго.
Слезе по стълбата и тръгна по асфалта. Забеляза, че Алекс Дарби, Тони Сантини и Алфредо Мунц следват плътно аржентинците, насочили се към него.
Спаркман бе застанал на последното стъпало, но Макс го избута. Хукна надолу по стълбите и се отправи към предния колесник. Едно от кутретата го последва, а след това и другото. София Березовски припна след кученцата. Бившият подполковник Светлана Алексеева от СВР, в ролята на любяща леля, се спусна след София. Едгар Дешамп последва подполковник Алексеева.
Един от аржентинците, намръщен мъж, протегна ръка.
— Документите, ако обичате.
— Трябва да ви ги донеса — отвърна Кастило на испански, широко усмихнат. Надяваше се акцентът му да прозвучи като на местен и тогава вероятността да му отвърнат с усмивка бе по-голяма.
Обърна се и едва сега видя, че Дешамп, Светлана, София и кучетата са излезли от самолета.
Върна се при застаналата край стълбата Светлана.
— Веднага се връщай обратно в самолета — нареди той. — Събери паспортите на всички. — Вдигна поглед и видя Дейвидсън. — Джак, донеси документите на самолета и американските паспорти.
Светлана тръгна нагоре.
След малко Дейвидсън и Спаркман слязоха с всички паспорти и документите на самолета.
Подредиха се един до друг и започнаха да свалят багажа. Кастило видя, че Светлана се е подредила при другите.
И чак сега забеляза, че полата й е или вълнена, или от някакъв друг дебел тежък плат.
„Господи, това е най-неподходящата дреха за тук.“
„Сега е най-горещото време на лятото.“
Митничарите започнаха задължителната проверка на багажа. Служител от „Джет Ейвиейшън“ заговори с Торине за летищните такси, таксата за престой и гориво.
— Браво, Чарли — обърна се Сантини към Кастило. Говореше за подполковник Алексеева. — Открай време си падам по червенокоси.
„Червенокоси ли?“
Кастило вдигна поглед. На слънцето, тъмнокестенявата й коса изглеждаше червена. Тъмночервена, но с ясно изразени отблясъци.
— Отношенията ми с дамата са чисто професионални, Тони — обясни Кастило.
— Разбира се.
— Тя е — те са — искам да ги прекараме живи и здрави до Пилар и без да привличаме внимание. Когато пристигнем, ще ти разкажа всичко за тях.
— Кои са?
— По-късно, Тони.
Сантини долови нетърпението му и не настоя.
— Какви са колите? — попита Чарли.
— Взел съм моята и „Събърбан“-а на посолството — отвърна Дарби и подаде ръка. — Добре дошъл, Чарли.
— И моята кола е тук — обади се Тони Сантини. — Мунц е взел своята.
Мунц забеляза, че има някакъв проблем с митничаря или служителя от паспортен контрол, и забърза да се оправи.
— Семейство Сиено? — попита Кастило.
— Той няма да дойде — отвърна Дарби, — а тя не успя да хване сутрешния полет. Май няма да успее да си намери място и на следобедния.