— Страхотен авторитет, а, Алекс — подхвърли Дешамп. — Сега му е мястото да отговориш: „Слушам, господине!“.
— Мили боже — изломоти Дарби.
— И така става — ухили се Кастило.
— Ще ни кажеш ли какво става, шефче?
— Две неща — отвърна Кастило. — Първо, следвам първоначалните си заповеди, които остават в сила до мига, в който човекът, който ги е издал — и никой друг — не ги промени. Заповедта гласеше „да обезвредя“ отговорните за смъртта на Джак Пачката Мастърсън. Според мен това е генерал Сиринов. Березовски спомена името му. Той каза, че Сиринов е поръчал убийството на семейство Кул, на Фридлер, Били, Ото и моето. Сигурно има нещо общо със случилото се на Джак и Сандра, а също и на Лиъм Дъфи. Второ, Березовски каза — за двата милиона, които му обещах — че ще ми даде цялата информация, с която разполага, за химическа фабрика в Конго-Киншаса, където се произвежда някакво оръжие за масово поразяване. Прецених, че ми казва истината, Дейвидсън е на същото мнение.
Дейвидсън кимна.
— И така — завърши Кастило, — ще трябва да се оправя с тези хора сам, поне докато не се убедя, че не се ебават с мен и не съм в състояние — ние не сме в състояние — да се справим с тях.
— Шефче, нали си наясно, че си захапал прекалено голяма хапка, която едва ли ще успееш да преглътнеш?
Кастило погледна замислено Дешамп.
— Искаш да ми кажеш, че съм допуснал грешка ли? Да не би да намекваш, че тук се обажда егото ми?
— Това означава, шефче, че постъпваш правилно — аз обаче мога да ти посоча поне петдесет начина, по които Ленгли биха оплескали нещата — и също така означава, че се надявам да разбереш, че хапката е прекалено голяма.
Кастило кимна.
— Някакви други въпроси или забележки? — попита той.
Никой не се обади и той посочи към плъзгащите се врати на навеса.
— Да вървим при гостите.
Боб Кенсингтън, все още по бански, се бе настанил на стол, подпрян на стената на навеса. В скута му бе отпуснато заредено „Узи“.
София седеше на пода при кутретата и Макс. Двете кученца се опитваха да се изкатерят по гърба на Макс, за да му захапят ушите. Очевидно той нямаше нищо против.
Възрастните руснаци бяха седнали един до друг на ракитовите столове. Березовски си бе свалил сакото и се виждаше, че ризата му е мокра от пот. Съпругата му и Светлана също бяха свалили саката, въпреки че блузите им бяха смачкани.
— Пийнахте ли по нещо разхладително? — попита Кастило.
Березовски и съпругата му кимнаха.
— Благодаря — обади се и София.
Светлана не отговори.
— Първо ще ви дадем някакви летни дрехи — продължи Кастило. — Госпожа Березовски ще отиде с агент Бритън — той посочи Сандра, не Джак и всички останаха учудени — до местния търговски център. Госпожо Березовски, нали знаете мерките на всички? Докато тях ги няма, ще покажем на останалите стаите ви и ще пренесем багажа вътре. Господин Дарби и господин Дешамп ще прегледат багажа ви…
— Налага ли се? — прекъсна го Светлана.
„Да не би да се опитваш да ми кажеш, че вътре има нещо, което не би искала да открия?“
„Или пък нямаш нищо, което бих сметнал за контрабанда, и ти ще се изкефиш максимално на безполезното претърсване?“
— Очевидно, подполковник, съм преценил, че се налага — отвърна Кастило. — А сега, бъдете така любезни да ми предадете чантите си, портфейлите, парите, паспортите и всички документи за идентификация. Оставете ги на масата за пинг-понг, ако обичате. Ще ви върнем чантите веднага след като агент Дейвидсън ги провери.
— Без съдържанието, разбира се — обади се отново Светлана.
— Подполковник, защо не се постараем да поставим приятелско начало на взаимоотношенията си? Ще прекараме доста време заедно и не виждам смисъл да се държим неприятно.
Подполковник Алексеева се подчини, изправи се, пристъпи към масата и изтърси чантата си върху нея.
— Така добре ли е? — Вдигна чантата — той си помисли, че подобен парцал става единствено за конска храна — за да видят всички, че е празна.
— Чудесно. Остави и чантата, ако обичаш.
Тя го погледна вбесена.
„Това да не би да е някаква нова тактика?“
„Сега ще се прави на мъченица, а аз ще трябва да се държа мило, за да я накарам отново да започне да ме гледа в очите.“
— Знаете, подполковник, че не се знае какво може да е скрито в подплатата на една чанта. Откъде да знам, че вътре няма някой „.32“.
Тя се опита да го погледне още по-гневно, но той не й обърна внимание.
— Госпожо Березовски, готова ли сте да отидете на пазар? — попита Кастило.
— Може ли да взема и дъщеря си?
— Може, но не мислите ли, че предпочита да си играе с кучетата?