— Беше за господин Дешамп — обясни Кастило. — Сигурно й е трудно, полковник.
Березовски кимна. Кастило не можа да разбере какво мисли руснакът.
— Жените готови ли са? — попита Кастило. — Храната е готова.
Вдигна друга пържола, за да покаже.
— София, върви да кажеш на майка си, че вечерята е готова. И на леля Светлана.
Момиченцето хукна, прегърнало кучето.
— Тукашното говеждо е най-хубавото в цял свят — заяви Чарли.
— И аз така знам — потвърди Березовски.
— Много върви с вино — продължи Кастило и посочи отворена бутилка каберне совиньон „Сен Фелисиен“ и чашите, оставени до кашона с вино. — Сипи си, но не забравяй, че веднага след вечеря ще проведем първия си разговор.
Березовски срещна погледа му, замислен над думите.
— Благодаря.
След това се отправи към виното.
„Това «благодаря» за виното ли беше, или за предупреждението?“
Березовски си наля солидно количество в две чаши, напълни ги до половината, бутилката също остана празна наполовина, пристъпи към Кастило и му подаде едната.
— Аз започнах рано — отвърна Чарли и посочи празната си чаша до скарата.
Березовски остана с протегната ръка и се усмихна.
„Разбрах. Мислиш си, че съм пил гроздов сок.“
„След това ще пийнеш истински алкохол, ще се насвяткаш, ще се разприказваш, докато аз ще си остана трезвен и ще се възползвам от наивното ти пиянско доверие.“
Кастило погледна чашата, която Березовски му подаваше.
— Дай на екс, а? — предложи Кастило.
— Дай на екс — повтори като папагал Березовски.
„Том Барлоу, стари приятелю, ти май нямаш представа какво означава това.“
Кастило вдигна чашата и я пресуши наведнъж.
Березовски не скри изненадата си, но не отстъпи и също изпи своята.
Кастило веднага наля отново, остави своята чаша и започна да обръща пържолите.
„Ако пия на екс отново, сигурно ще падна и ще запея пиянски песни или пък ще се проявя по друг начин, напълно нетипичен за офицер и джентълмен.“
„Защо, по дяволите, ми трябва да го правя?“
Една от прислужниците донесе няколко плата.
— Говеждото е готово — обяви Кастило. — Сложи го на масата. — Обърна се към Березовски. — Стана ми горещо, докато печах пържолите. Ще се поохладя, докато чакаме жените.
Той заобиколи до дълбокия край на басейна, хвърли се във водата и заплува под вода до плиткия край, обърна се и пое обратно. След това отново. Когато излезе на повърхността, за да си поеме въздух в плиткия край, видя, че жените — Сандра Бритън, Лора, София Березовски и Светлана Алексеева — се приближават заедно откъм къщата.
Всички бяха облечени подобно, в пъстри памучни поли и бели блузи, бъбреха и се смееха.
„Ако Джак Бритън не вървеше зад тях с «Узи», щяха да приличат на група от Мидланд, тръгнали на обяд към клуб «Петролиум».“
„Господи, ама тя наистина е много хубава!“
Той се обърна и заплува към дълбокия край на басейна, замисли се за момент и се обърна обратно. Излезе чак след три дължини и когато седна, останалите си бяха сипали и бяха започнали да се хранят.
(Две)
Икономката, Светлана Алексеева и Джак Дейвидсън влязоха заедно в кабинета на Кастило. Икономката носеше поднос с три чаши и голям термос кафе. Нямаше нито захар, нито сметана и Кастило разсеяно си помисли дали го е направила нарочно, защото бе чула Светлана да отказва захар и сметана.
Сигурно, реши Чарли. Икономката бе доста опитна жена. Бе работила — къде точно, той не знаеше — за Алфредо Мунц, когато полковник Мунц бе шеф на ДРУ, аржентинския вариант на ЦРУ и ФБР заедно. Мунц бе гарантирал за нея по времето, когато семейство Сиено се грижеха за Нуестра Пакеня Каза, и това бе достатъчно добра препоръка за Кастило.
Дейвидсън носеше два малки касетофона, огромен пепелник, кутия кибрит и кожена кутия с пури (и той бе почитател, също като Кастило); своя лаптоп, същия като на Кастило, бележник и кутия с химикалки.
Подполковник Алексеева си носеше единствено чантата. Чарли й даде знак да седне в един от столовете, но тя се настани пред бюрото и започна да вади неща от чантата си. Извади кутия „Марлборо“, запалка, две химикалки и шишенце със синя течност. Последното се стори доста интересно на Кастило, той го взе и прочете етикета. Беше аржентински лосион против изгаряне с алое.
— Последния път, когато разглеждахме, Чарли — заяви Дейвидсън на пущу, докато си подреждаше нещата на масата, — нито затворникът, нито обстановката бяха толкова приятни.
Кастило се разсмя, когато си представи последния път — противен тип в груба каменна постройка, която приличаше повече на съборетина, отколкото на сграда.