— Не, но ти ще ми кажеш — отвърна Кастило с не по-малко сарказъм.
— Какво знаеш за болярите? — попита тя.
— Не много.
— За Иван Грозни?
— Чувал съм за него. Не беше ли същият, който изхвърлял кучета от стените на Кремъл? Обичал да гледа как се влачат със счупени крака.
— Това е било едно от удоволствията му. Хвърлял и хора, пак по същата причина.
— Приятен човек.
Тя поклати отвратено глава.
— Иван Грозни, Иван Четвърти, е роден през 1530 — продължи тя. Премина на английски: — С други думи, трийсет и осем години след като Христофор Колумб преплавал океана през 1492.
Той се усмихна, усмихна се и тя.
Кастило чу Дейвидсън, все още приведен над лаптопа, да се смее.
Светлана отново премина на руски:
— Бащата на Иван, Василий Трети, московски княз, починал три години по-късно и Иван става княз. По онова време нямало цар. Страната се управлявала от боляри, които били благородници, всеки си имал частна армия, която била в услуга на московския княз. Всеки от тях искал да стане цар, но нито един не успявал да накара останалите да се отдръпнат от пътя му, за да постигне своето. Затова московското княжество — най-важното — се управлявало от няколко комитета, ако мога така да се изразя, от боляри, които „съветвали“ княза какво да прави, какво да напише в княжеския декрет. Чудесно, но това било по времето, когато той бил още момче. Само че пораснал и се оказало, че няма да е лесно да се разберат с него. Затова започнали да му внушават колко е могъщ. Един от начините, които използвали, сега ще наречем „тормоз над деца“. Искали да го тероризират и когато решили, че са успели, през 1544, когато бил на четиринайсет, болярите му позволили да завземе властта. Били успели да го изплашат, но не и да го пречупят. Той стигнал до заключението, че ако не иска други хора да управляват живота му, ще трябва да стане по-жесток от болярите, които управлявали живота му и го измъчвали по много начини, включително и сексуално. Има чудесен американски израз, който отлично пасва — продължи Светлана. — Иван бил — тя премина на английски: — „поочукан“ — отново заговори на руски: — но поне научил много от учителите си.
Кастило отново се усмихна на Светлана, тя също му се усмихна и Дейвидсън се разсмя.
— Иван избрал някои от болярите — разказваше тя, — които били достатъчно смели, за да се справят с останалите, но същевременно знаел, че може да ги контролира, като ги тероризира. Освен това знаел, че църквата е на негова страна, че селяните ще го подкрепят, тъй като били силно религиозни…
— Един руснак май беше казал — прекъсна я невинно Дейвидсън, — че религията е опиатът на масите.
— Не, господин Дейвидсън — поправи го Светлана. — Бил е Карл Маркс. Той е германски евреин и е писал за „Opium des Volkes“, израз, който често се превежда погрешно.
— Да, възможно е да греша — отвърна Дейвидсън. По лицето му се изписа учудване. — Интересно, дали чичо Луи знае тази работа?
Тя остана силно изненадана.
— Твоят чичо Луи?
— Да, равин е — обясни Дейвидсън.
Кастило се разсмя.
Светлана поклати глава с недоверие.
После продължи:
— И така, Иван се договорил с църквата. Ако — тя премина на английски: — те го почешат по гърба и той ще почеше техните гърбове.
След като Дейвидсън се разсмя, точно както тя очакваше, и се усмихна отново на Кастило, премина на руски:
— Изведнъж се появил писмен документ, че Иван имал божествено право да предяви претенциите си към трона. Неочаквано станал изключително религиозен и през януари 1547 бил коронован за цар Иван Четвърти. Тогава бил на седемнайсет. Щом взел властта, неговите боляри започнали да избиват болярите, които били заподозрени, че са му противници. Хвърлял ги в ями с озверели от глад кучета.
— Наистина много приятен човек — отбеляза Кастило.
— Собствеността, земите и крепостните селяни, които вървели със земята, били разделени между царя и болярите, които му били верни. През следващите осемнайсет години, докато Иван успешно превръщал Русия в суперсила, той консолидирал властта си. Погрижил се за църквата, а църквата утвърждавала, че Иван е дясната ръка на господ и да бъде предизвикван Иван, е все едно да бъде предизвикван господ. Тогава започнал да разделя най-добрите от болярите от лошите. Добрите били онези, на които дори не им било минавало през ум да го убият, за да завземат властта. Избивал подобни идеи от главите им, като ги одирал живи, което имало за цел да напомни на останалите, че не е разумно да противоречат и гневят царя. По-умните боляри разбрали, че ключът към успеха е да са близо до царя и да топят предателите. Най-умните от умните боляри разбрали, че прекалената близост с царя носела риска да бъдат хвърлени на гладните кучета или от стените на Кремъл. Царят, разбира се, бил подозрително настроен към всички, които надигали глава и били потенциална заплаха за трона му. Работата е там, че когато прехвърлял крепостните селяни, взети от лошите боляри, на добрите, армиите на добрите ставали все по-големи. Войниците всъщност били крепостни селяни, въоръжени с мечове или пики, които влизали в битка, защото съществувала възможността да преживеят битката, а пък отказът да се бият щял със сигурност да доведе до смъртта им. И така, той започнал да събира офицери от средите на търговците, дори от селяните. Отнасял се към тях почти по същия начин като към добрите боляри и ги накарал да разберат, че благосъстоянието им изцяло зависи от това да осигурят добруването на царя, който ги е назначил да командват крепостните селяни, иззети от лошите боляри.