Тя замълча, за да си вземе нова цигара от кутията, запали я изискано, поне така се стори на Кастило, и изпусна дима.
— Към 1565 — продължи Светлана — той решил, че е оправил нещата. Първо, преместил семейството си извън Москва в едно от провинциалните имения. Когато преценил, че са в безопасност в ръцете на офицер от корпуса, написал открито писмо — копия били разлепени по стените, а още по-важно, във всяка църква — до Филип, московския митрополит. Царят твърдял, че ще абдикира, и затова се бил изнесъл от Москва. Хората, поне според писмото, сега можели да управляват Русия така, както им е угодно, като си изберат нов цар, на когото да разчитат за защита. Това създало хаос на всички нива. Хората не искали нов цар, който не бил избран от господ. Болярите знаели, че ако изберат един от своите за цар, ще се стигне до кръвопролития. Офицерите знаели, че привилегиите, на които разчитали досега, нямало да ги има, когато дойде новият цар, и че болярите ще си поискат крепостните селяни. Молели царя да не абдикира, да се върне в Москва. След като ги оставил да се потормозят известно време и да разберат какъв ще бъде животът им без цар Иван, той съобщил условията си, за да не абдикира. В Русия имало нещо ново, опричнина — част от страната, която се контролира пряко от царя чрез негови доверени служители — която се състояла от хиляда домакинства, някои от най-високопоставените боляри, по-обикновени боляри, някои от висшите офицери, търговци и дори семействата на изключително успешни селяни. Всеки един от тях бил демонстрирал верността си към царя. Опричнината включвала определени части от Русия, определени градове, а доходите от тези места щели да се използват за опричниците и, разбира се, за царя, който живеел сред тях. Старите порядки щели да се запазят. Болярите, които не били включени в опричнината, щели да си запазят титлите и привилегиите; съветът — Дума — щял да продължи дейността си, като решенията му трябвало да бъдат одобрявани от царя. Само че комуникацията била едностранчива. Освен при изключителни обстоятелства, нито един от онези извън опричнината нямал право да комуникира със самата опричнина. Предложението на царя било прието. Божият човек бил отново на власт. Болярите се радвали на титлите си. Църквата била поддържана от държавата, така че повечето свещеници останали доволни. Почти всички били доволни, с изключение на Филип, московския митрополит, който не криел, че според него опричнината противоречи на християнството. Царят бил наясно, че не може да търпи съмнения или критики. Затова Иван се отправил към Твер, където живеел митрополитът. По пътя чул слух, че хората и администрацията на втория по големина град в Русия, Велики Новгород, не одобрявали опричнината. Веднага след като се уверил, че митрополит Филип е удушен, царят заминал за Велики Новгород, където за пет седмици армията на опричнината, често подпомагана от самия Иван, изнасилила всички жени, до които успели да се доберат, избила всички мъже, които им се изпречили на пътя, и съсипала всяка ферма, обор, манастир, стъпкала посевите, задигнала конете, кравите, пилетата…
— С риск да се повторя — прекъсна я Кастило, — приятен човек.
Тя го погледна, без да крие раздразнението си.
„Защо е цялата тази работа?“
„Докога ще продължава тази лекция по история?“
„Накъде, по дяволите, бие?“
Тя продължи веднага:
— И така, подполковник Кастило, тогава се родило СВР, каквото го познаваме днес.
— Моля?
— Било е известно с много различни имена, разбира се. Нямало си собствено име, просто било опричнина, държава в държавата, поне до времето на цар Николай Първи. След като Николай потушил Декабристкото въстание през 1825, той реорганизирал доверените хора от опричнината в така наречената Трета секция.