Остана малко изненадан. Очакваше малка яхта с кабина, докато пред него бе моторна лодка, по-скоро скутер. Когато беше дете, имаха такава на Мексиканския залив. На двамата с Фернандо им беше забранено да изкарват сами моторната яхта „Крис Крафт“ — но те, разбира се, не слушаха — тъй като дядо им мислеше, че е опасно, когато са сред океана.
Тази бе направена от махагон и имаше две пътнически отделения, едно в предната и едно в задната част, а двигателят се намираше между тях. В предната кабина бе контролният пулт и рул, който приличаше на автомобилно кормило. В задната се виждаха кожени седалки за трима с нисък стъклен параван, който трябваше да пази пътниците от пръските вода, но така и не успяваше.
Мъжът, застанал на кея, го насочи.
— Настанете се на задната седалка, mi coronel. За да запазите равновесие.
— Благодаря — отвърна Кастило, притисна кученцето до гърдите си, качи се в лодката и се настани. Макс скочи без всякакво усилие на борда, огледа отпред, след това се върна и седна до Кастило.
Остави кутрето на пода. Така и не се сети да донесе вестник или някоя от хавлиените кърпи с монограм от „Лао Лао“.
Мъжът развърза лодката, скочи на борда и яхтата се заклати. Приклекна до Кастило и му подаде мобилен телефон.
— Знам, че полковникът сигурно ви е казал, mi coronel, но със седем избирате моя телефон, а четири е за полковника.
Мунц не му бе казал нищо.
— Благодаря — кимна Чарли.
— Ще ви откарам до кея. След това нямате нужда от помощта ми, нали?
— Да.
— Ще се дръпна от прожекторите, които, ако не се включат, когато приближим към кея, ще светнат, щом слезете. Има датчици за движение.
— Добре.
— Има кабинка за охраната, обикновено пази само един човек в края на кея.
Кастило благодари отново и се постара да не се изпусне със: „Знам. Това не е първото ми посещение в «Каринхол».“
Мъжът излази на ръце и колене до предната кабина. Кастило чу и усети вибрациите, когато перките се завъртяха.
Трийсет секунди по-късно моторът изрева и Кастило усети как лодката потегля. След десет секунди лицето му бе обляно в пръски вода. Макс се просна на пода до кутрето, а Кастило се опита да се сниши зад стъклото.
Моторната лодка намали и почти спря толкова неочаквано, колкото и когато тръгна.
Кастило надигна глава и забеляза мъждукаща светлина, когато наближиха кея. Хвана кученцето за гънка на кожата на врата и се изправи.
Мъжът акостира умело и задържа моторницата достатъчно дълго, за да скочи Кастило на брега. Щом Макс се озова до него, човекът даде газ и пое навътре в езерото.
Чарли едва бе нагласил скимтящото кученце в ръката си, когато прожекторите блеснаха.
Трябваха му двайсетина секунди, за да се адаптират очите му.
На двайсетина метра от него, полуприведен, някакъв мъж стискаше „Узи“ и напредваше бавно. Застаналият между тях Макс ръмжеше с настръхнала козина.
Мъжът се прицели.
— Ако застреляш кучето — предупреди Кастило на испански, — ще умреш!
Повтори същото и на руски, след това и трети път на унгарски:
— Свали оръжието! — прозвуча заповеднически глас на унгарски.
Кастило едва сега забеляза втория мъж, който също стискаше „Узи“.
— Здрасти, Янош — провикна се Кастило на унгарски към бодигарда на Александър Певснер. — Какво търсиш тук?
Янош закрачи към тях и Чарли нареди на унгарски.
— Долу Макс! Седни!
Макс се подчини, макар че така и не спря да ръмжи.
Янош се огледа.
— Сам ли си? — попита той, след това продължи, без да дочака отговора: — Значи не водиш червенокосата?
— Ти видя ли я, Янош?
— Той не те очаква — обясни бодигардът, след това се поправи: — Не очакваше да те види.
— Знае не по-зле от мен, че животът е пълен с изненади — отвърна Чарли.
Янош му даде знак да го последва. Бяха по средата на кея, когато прожекторите угаснаха и вместо тях заблестяха малки лампи, които осветиха пътеката.
— Добре ли си вече, подполковник? — попита тихо Янош.
— Още ме боли, когато седя — отвърна честно Кастило. — Кракът ми обаче е добре.
— Жената казва, че сега си имам цип. — Янош посочи от кръста си към подмишницата. Помълча за кратко и добави: — Така и не ти благодарих, подполковник, така че, благодаря.
— Пак заповядай, Янош.
Чисто нов джип „Вранглер“, сякаш току-що изкаран от автосалона, чакаше в края на кея. Зад волана седеше шофьор. Макс скочи на предната седалка и зачака.
— Отзад, Макс — нареди Кастило.
Макс се подчини с неприкрито нежелание едва след като стопанинът му повтори командата три пъти.
— Ще ме ухапе ли, ако седна отзад? — попита Янош.